Култура / Брой 5 (2968), Юни 2020

Въображаем диалог с Карл Ранер за страха и доверието

Настоящата пандемия събужда страхове у мнозина. Внезапно се озовахме пред една невидима, но реална заплаха, която постави под въпрос обичайните страни на всекидневието. Тази ситуация с нейните ограничения на свободата и правото на придвижване е нова по формата си, не съществуват стратегии за тълкуване и действие, към които можем да се обърнем. Въпреки това през последните десетилетия е имало кризисни сценарии от подобен мащаб. Сред тях е ядрената заплаха през 60-те и 70-те години на ХХ в. Тя подтиква големият богослов Карл Ранер да разсъждава върху понятията „страх“ и „доверие“. Размислите си той публикува в петнайсетия том на своите съчинения под заглавието „Страх и доверие от богословска перспектива“. В тях откриваме подстъпи и към днешната ситуация. На фона на актуалната криза влязох във въображаем диалог с размислите на Карл Ранер. Тук те са представени като преки цитати.

Д-р Михаел Капелер

Корените на страха

Капелер: Нека започнем с понятието „страх“. На първо място аз разбирам страха като вътрешно състояние, което се активира, щом сме пред някаква опасност. Страхът може да ме предпази, да ме предупреди да внимавам. Къде всъщност се корени човешкият страх?

Ранер: Изхождаме от това, че човекът узнава крайната незащитеност на своята действителност, на своето съществуване… Ние не сме от нас самите; ние сме започнали, но не сме го решили сами и не сме сложили началото; ние постоянно разчитаме и сме зависими от реалности, ситуации и помощ, които не са част от нас самите, с които не можем автономно да се разпореждаме.

Капелер: Следователно страхът се корени не в някаква конкретна заплаха, а в нашето човешко битие. Това означава, че можем да направляваме живота си по-слабо, отколкото си мислим, и по-малко да го контролираме, отколкото обикновено си признаваме.

Ранер: Ние сме тези, които сме предадени на себе си и зависими от себе си, без да сме питани, защото идваме, без да можем сами да се разпореждаме с нашия произход и бъдеще.

Битийният страх като израз на човешкото съществуване

Капелер: Всекидневието обаче не предлага много възможности за осъзнаване на тази дълбочина и значимост. По-скоро ние, хората, дори по време на кризи се стремим да компенсираме невъзможното в момента и да създаваме структури, които ни внушават, че с наши собствени сили можем да организираме живота.

Ранер: Човекът може да потисне този опит, той може да забрави тази зависимост от всевъзможните страни на всекидневния живот чак до самите най-висши идеали, върху които рефлектира. Ала тази зависимост е тук и непрестанно излиза напред.

Капелер: Нека се върна още веднъж към моята първоначална мисъл и да я свържа с този подход. Ако изпитвам страх, когато съм изправен пред опасна ситуация, то той в края на краищата идва от това, че аз в цялостното си битие се преживявам като несигурен и зависим. Това поставя въпроса как интерпретирам състоянието си на зависимост и обусловеност?

Ранер: Познанието за зависимостта сигурно може да се изложи по различни начини, може да се интерпретира като познание за сътвореността или да се назове другояче в атеистичните философии. Ала то е тук и носи – при това неизбежно – особеностите на онова, което можем да наречем тъкмо … страх.

Упованието на човека в Бога

Капелер: Ако подходя от християнска гледна точка към разбирането за сътвореното битие и приема себе си като твар, не преминава ли този екзистенциален страх почти неизбежно в своята противоположност, а именно в доверие? Или с други думи, може ли този екзистенциален страх да бъде отменен, когато осъзная моя божествен произход?

Ранер: Ала и тогава вашият битиен страх няма просто да бъде отменен. Дори и тогава вие не се разпореждате с вашия произход и позиция. Вашият страх преминава в едно състояние, което трудно може да бъде описано – на освободеност, на самопонятност, на убеденост – върху която съвсем не е нужно отново да се рефлектира – че няма да паднете, макар да не се държите.

Капелер: Дори и когато разбирам себе си като Божия твар, остава нещо разколебано: аз узнавам себе си като изоставен и прокуден и едновременно с това като поддържан, без сам да мога да задържа тази опора. Как при това положение мога да стигна до състояние на доверие, щом битийният страх е толкова дълбоко вписан в човешкото битие?

Ранер: Когато нашият произход, с който не се разпореждаме, e устроение на Твореца, на непостижимия и оставащ завинаги непостижим Бог, който ни привежда в движение и целта е Неговото непосредствено присъствие, тогава спасителното приемане на нашето изпълнено със страх битие може да се разгърне в трите християнски екзистенциала: вяра, надежда и любов.

Капелер: Ако разбирам правилно, не можем просто да отхвърлим страха и да го заменим с доверие, той остава наш постоянен спътник. И често ни парализира, потиска, гнети. Когато той ме „връхлети“, е трудно да се движа.

Доверието като дар

Ранер: Така нареченото доверие … е … свободно впускане, което поставя субекта в риск и го предава като такъв на битието – общо и единично.

Капелер: За целта обаче се изисква повече или по-малко съзнателно извършен акт на свобода. Защото от мен зависи дали ще се впусна в битието, в живота.

Ранер: Този основен акт … се извършва в обръщане към конкретните задачи на свободата в контакта с отделните материални, обществени и исторически реалности.

Капелер: И въпреки това самата тази крачка на свободно впускане в живота остава далеч от нас. Защото има хора, които във времена на криза и страх рискуват да се доверят, и други, които не желаят да го сторят.

Ранер: Такова доверие … не може да бъде произведено. Същинското доверие може само да се установи непряко и поради това да се узнае като „благодат“… Човек живее в такова състояние на убедено самообладание, че в края на краищата нищо не може да се случи.

Капелер: И накрая остава надеждата, че въпреки всичко, когато съм осъзнал битийния страх като корен на моите страхове, мога да премина от размисъл върху заплахата към доверие. Тогава няма да обръщам поглед първо към това, което ми създава страхове, а към Бог, на Когото дължа моя живот и Който ми желае добро.

Ранер: Човек познава една вътрешна необремененост, душевно спокойствие и ведрост; всички те ни дават правото да се надяваме, че дори и там, където не можем да достигнем с нашите мисли, всичко е наред, даден е мир, който, както казва Писанието, „надвишава всеки ум“.

Д-р Михаел Капелер е изпълнителен директор на Института за църковни длъжности в Клагенфурт, Австрия. Текстът е публикуван на страницата на института в интернет.

Превод от немски Людмила Димова