Култура / Брой 5 (2968), Юни 2020

Идат часовете, чедо, така ми говореше прабаба и се прекръстваше, а аз поглеждах откъде ще дойдат. И тъй като тя често се прекръстваше, а нищо не влизаше в стаичката ѝ, знаех че не всеки може да види часовете. Някъде наблизо имаше невидим часовник и още по-невидими ръце навиваха пружините на стрелките му.

Когато часовникът спря в един мразовит януарски ден, вкъщи започнаха да пристигат много хора. Някой ме хвана за ръка и ме заведе в комшиите. Друг някой каза – нека си играе детето, да няма спомен от този ден.

Оттогава ми остана подозрението към всяка играчка и към всяка смърт.

***

Не помня много от прабаба. Била съм в началото си, тя е гледала края си. Часовете, за които все ми говореше – достатъчни, за да се пресекат във времето с моите, и недостигащи, за да повървим още малко заедно. В паметта си имам думата, но нямам разговорите. Имам думата часовете, нямам часовете с баба.

Какво бяха часовете за нея? Страх, заради който се прекръстваше, или кръст, от който вече не се страхуваше? Приближаващото невидимо или все по-видимото отдалечаване? Гадая и понякога почти сглобявам парчетата. Но дори и тогава прабаба ми е само възстановка по действителен случай, а действителността – теренно проучване: каквото са ми разказали за нея, това знам.

Била отгледана с един родител и с два големи страха – че ще дойдат турците, че ще закъснеят руснаците. Залоствала още по светло вратата и отваряла книгата. Тъй като не можела да чете, а книгата била църковна, баба си измисляла и църквата, и знанията. Много скоро така се вживяла в измислиците, че хората вярвали на всичко, което прочитала на глас.

И на мен ми четеше приказки от тази книга. Приказките не помня, но от време на време баба шептеше думата имай и дори ми я показваше на страниците – единствената дума, изписана в червено.

***

Събирам спомените си: имай + часовете.

Имай часовете, часовете имай. Би могло да е цяла една житейска философия, но не искам да насилвам тълкуването на наследството, баба никога не ги изговаряше заедно. Може би защото да имаш е едно, а да имаш часове, съвсем друго. А да виждаш часовете, нещо трето.

Каква последна минута е видяла, не знам. Намерили и баба, и кукувичката от часовника с отворени очи и уста. И със спрял механизъм.

Един съсед взел часовника и повече не го върнал, той често споменаваше прабаба в политическите си наблюдения – и каква стана тя: нито турците дойдоха, нито руснаците закъсняха.

Наскоро ми попадна книгата на баба. На църковнославянски, часослов. Разлиствам го и виждам колко често и в червено се повтаря едно И мы. Бабиното имай се оказва старото и ние.

Навярно това ми е повтаряла: часовете сме ние.