Заал Андроникашвили (род. 1973 г.) е литературовед и публицист, работи в Центъра за литературни и културни изследвания „Лайбниц“ в Берлин, професор в Университета „Илия Чавчавадзе“ в Тбилиси. Изследванията му са в областта на културната семантика на пространството, политическата теология, културната история на Грузия, Съветския съюз, Кавказ и Черноморския регион.
Захарий Стоянов (Джендо Стоянов Джедев) е роден през 1850 г. в семейството на овчаря Стоян Джедев Далакчиев в село Медвен, Сливенско. Учи в медвенското църковно училище (1856–1862). От 1866 до 1870 г. е овчар в село Инджекьой (Тополи), Варненска област, и в село Подвис, Бургаска област. Чирак в шивашки дюкян в Русе (1871–1872), участва в Русенския революционен комитет (1872). Служи в железопътната станция на гара Търново-Сеймен (дн. към Симеоновград, 1873) и научава френски език. Участва заедно със Стефан Стамболов в Старозагорското въстание (1875), после скита из планините и се крие известно време в Харманли. Един от ръководителите на Априлското въстание (1876) – действа в IV Пловдивски революционен окръг. Заловен след разгрома на въстанието, минава през много затвори, спасява се с хитрост. Освободен през септември 1876 г. от Пловдивския затвор. През Руско-турската освободителна война избягва нелегално в освободеното Търново. След Освобождението се установява в Русе. Редактира в. „Работник” (1881), сътрудничи на в. „Братство”. През 1882 г. бяга в Пловдив поради преследване от властите за издадения в Русе „Искендер бей“. Служи като съдебен следовател в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882–1885). Председател на Българския таен централен революционен комитет (1885), осъществил съединението на Източна Румелия с Княжество България. След Съединението отива в Русе, където редактира и издава съчиненията на Л. Каравелов, довършва „Записки по българските въстания”, написва биография на Хр. Ботев. След 1886 г. става активен член на Народнолибералната стамболовистка партия и застава начело на органа ѝ в. „Свобода“. Народен представител в Народното събрание (1886), подпредседател (1887) и председател на V народно събрание (1888–1889). В българската литература остава със знаменитите си книги „Записки по българските въстания. Разказ на очевидци, 1870–1876″ (Т. 1–3. 1884–1892), „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му” (1883), „Христо Ботйов. Опит за биография” (1888), „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867–1868″ (1885). Умира на 2 септември 1889 г. в Париж, където е на международна изложба.
Здравка Андреева е музиковедка, журналистка и радиоводеща – основала и утвърдила едни от най-стабилните десетилетни рубрики за класическа музика във всички програми на БНР. Завършила е магистратура по културология в Университета в Лайпциг, Германия, със следните специалности: философия, музикознание и педагогика. Преводачка от немски (писмено и симултанно). Авторка на множество публикации в националната преса и телевизия. Гост-журналистка и водеща в почти всички обществено-правови радиостанции в Германия и в Австрия, сътрудничка на списанието „Щерн” и на други електронни и печатни медии в чужбина. Носителка на Сребърната лира на Съюза на музикалните и танцови дейци на България, както и на други отличия.
Здравка Евтимова е родена през 1959 г. в Перник. Завършва английска филология. Автор на романи и кратки разкази, публикувани в 32 страни, най-известният от които е „Кръв от къртица“. Сред по-известните ѝ книги са: „Пернишки разкази“, „Юлски разкази“, „Една и съща река“, „Зелените очи на вятъра“, „Резерват за хора и вълци“.
Зигфрид Кракауер (1889–1966) е немски социолог, филмов теоретик и философ на историята. Автор на първата емпирично-социологическа студия в Германия („Служителите“) и един от съоснователите на филмовата социология. На български език са преведени книгите му: „От Калигари към Хитлер“ („Наука и изкуство“, 1991) и „Детективският роман. Служителите“ („Агата-А“, 2016).
Ивайло Знеполски (1940–2023) е философ, културолог и филмов критик. Министър на културата (1993–1995). Професор в СУ „Св. Климент Охридски“ и гост-професор в EHESS (Париж). Директор на Института за изследване на близкото минало, основател и ръководител на форума „Софийски диалози“. Сред последните му книги са: „Новата преса и преходът“ (1997), „Езикът на имагинерния преход“ (1998), „Вебер и Бурдийо – подходи към интелектуалците“ (2003), „Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория“ (2009), „Как се променят нещата. От инциденти до голямото събитие. Истории с философи и историци“ (част 1–2, 2016), „Историкът и множественото минало“ (2017), „Семиотика и критика на културата“ (2019), Communism, Science and the University (Routlidge, London, 2020), „Семейни разпри. Хана Арент, Ерик Вьогелин, Реймон Арон“ (2023).
Ивайло Петров (19 януари 1923–16 април 2005) е един от най-значимите български прозаици от втората половина на ХХ в. Истинското му име е Продан Кючуков. Роден е в добруджанското село Бдинци. След 1944 г. е мобилизиран и пратен на фронта в Унгария, където оцелява по чудо (опит, който заляга в повестта му „Преди да се родя и след това“, 1968). В периода 1947–1949 г. следва няколко семестъра право, после учи три години графика в Художествената академия, но не завършва. Работил е като редактор в Радио София, в изд. „Български писател“ и в. „Литературен фронт“. Автор на множество книги, сред които: „Нонкината любов“ (1956), „Мъртво вълнение“ (1961), „Объркани записки“ (1971), „Малки илюзии“, „Хайка за вълци“ (1987), „Баронови“ (1997). Някои от творбите му са преведени на немски, руски, чешки, полски, френски, японски и китайски.
Иван Вазов е роден на 27 юни 1850 г. в гр. Сопот. Учи в родния си град, в Калофер и в Пловдив. Живее за кратко в Румъния, където срещата с хъшовете насочва младия поет към патриотично-граждански теми, на които остава верен цял живот. Работи като учител и преводач, включва се в различни родолюбиви начинания – преди и след Освобождението, за кратко е министър. Но основното му призвание – писателството – дава облика на живота му. След 1870 г. публикува поезия в периодиката. През 1876 г. излиза първата му стихосбирка „Пряпорец и гусла“, следват „Тъгите на България“ (1877), „Избавление“ (1878), „Гусла“ (1881), „Италия“ (1884), „Поля и гори“ (1884), „Сливница“ (1885) и др. В прозата започва с мемоарите „Неотдавна“ (1881) и продължава с „Повести и разкази в три тома“ (1891–1893), романите „Под игото“ (1894) и „Нова земя“ (1896). Автор на първия български роман и на текстове, дали българската мярка за жанр и класичност във всички литературни жанрове – сред тях повестите („Немили-недраги“, „Чичовци“), комедиите („Службогонци“, „Вестникар ли?“), пътеписи („Великата Рилска пустиня“), поеми („Грамада“)... Пише литературна критика, мемоари, стихове за деца; участва дейно в литературния живот. Сам себе си обявил за хроникьор на епохата, Вазов остава такъв до край. Текстовете му могат да се четат и като история на българите. Умира през 1921 г. сред всенародна почит и признание.
