Антонио Паолучи (род. 1939 г.) e италиански историк на изкуството, специалист по Ренесанса. Бил е министър на културата, директор на музейния комплекс във Флоренция, директор на Ватиканските музеи. Понастоящем е президент на Международния комитет за честванията на 500-годишнината от смъртта на Рафаело.
Антония Апостолова е завършила английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Петнайсет години работи като редактор и журналист във водещи български медии. Създава литературния сайт „Литературни разговори“, в който публикува рецензии за книги, интервюта с писатели и новини за предстоящи заглавия. Преводач на израелския поет Амир Ор – „Езикът казва“ (2017). През 1994 г. излиза първата ѝ книга – поетичният сборник „Солена ябълка“. Авторка е още на книгите „Потъване в мъртво море“ (сборник с разкази, 2019) и „Нас, които ни няма“ (роман, 2021). Оперативен критик към „Литературен вестник“.
Арпад Шилинг (род. 1974) се запалва по театъра още на 17 години. Учи режисура в Театралната академия в Будапеща и по време на следването си създава своята трупа „Кретакор“ (на унгарски: „Тебеширен кръг“). С нея до 2008 г. прави множество постановки, а „Кретакор“ става една от най-популярните експериментални трупи в Унгария. Сред постановките му са: „Войцек“ и „Леонс и Лена“ от Бюхнер, „Чайка“ от Чехов, „Черна земя“, „Хамлет“ и „Ричард III“ от Шекспир, пиеси на Лорка, Брехт, както и оперни спектакли. След 2008 г. „Кретакор“ се превръща в платформа за акции и филми, реагиращи на острите социални и политически проблеми. В конфликтите между правителството на Орбан и свободната унгарска сцена режисьорът играе водеща роля, а „Кретакор“ влиза в черния списък на управляващите. През 2009 г. Арпад Шилинг получава европейската награда „Нови театрални реалности“.
Асен Игнатов (1935–2003) завършва философия в Софийския университет, където от 1965 г. е асистент по формална логика. Заради книгата си „Тъга и порив на епохата“ (1968) е уволнен. През 1972 г., след участие на конгрес в Брюксел, иска политическо убежище. Работи в Хусерловия архив в Лувенския университет. Защитава докторат върху „Хайдегер и философската антропология“ (1979). От 1980 до 1988 г. е редактор в радио „Дойче Веле“. През 1988 г. постъпва във Федералния институт за източноевропейски и международни изследвания в Кьолн. На български език са издадени книгите му: „Психология на комунизма“ (1991, 2012), „Антропологическа философия на историята“ (1998), „Структура на историческото познание“ (2020). Доктор хонорис кауза на СУ „Св. Климент Охридски“ (1997), носител на орден „Стара планина“ (2000). До края на годината в поредицата на ИИБМ ще излезе том с негови студии за Източна Европа и Русия, част от който е и настоящият текст.
Д-р Асен Терзиев е театрален критик и театровед с интереси в областта на театралната теория и история и театралния мениджмънт. Главен координатор на Фондация „ВИА ФЕСТ – Международен театрален фестивал „Варненско лято“. Завършил е НАТФИЗ, от 2005 г. е главен асистент по история на европейския театър. Има публикации (рецензии, теоретични текстове, интервюта и др.) в сп. Homo Ludens, „Литературен вестник“, Портал Култура, „Капитал Лайт“ и др. През 2012 г. излиза дебютната му книга „Театралността – езикът на представлението“.
Астрид Линдгрен (1907–2002) е шведска писателка, с чиито книги са израснали децата по цял свят. Творбите ѝ, преведени на 70 езика, са издадени в над 100 държави. Първата книга за най-популярната ѝ героиня – Пипи дългото чорапче, излиза още през 1945 г. На български език са публикувани целите поредици за Пипи дългото чорапче и Карлсон, който живее на покрива, за Емил от Льонеберя и Кале Бломквист, „Братята с лъвски сърца“, „Роня, дъщерята на разбойника, „Децата от улица „Тряскаджийска“ и много други. От 2002 г. шведското правителство връчва Възпоминателна награда „Астрид Линдгрен“. Предложеният тук текст е английска версия на статията Varför skriver man barnböcker?, публикувана в Svensk Litteraturtidskrift през 1983 г.
Атанас Далчев (1904–1978) е един от най-големите български поети на ХХ в. През 1922 г. завършва Първа мъжка гимназия в София. Участник в литературния кръг „Стрелец“ (1926 –1927). През 1927 г. завършва философия и педагогика в Софийския университет. В периода 1928–1929 г. слуша лекции в Парижкия университет. Завършва курс за преподаватели по френски език в Сорбоната. Автор на етапните за българската поезия стихосбирки: „Прозорец“ (1926), „Стихотворения“ (1928), „Париж“ (1930), „Ангелът на Шартър“ (1943). След 1944 г. е обречен на изолация, издържа се с преводи. Редактор в сп. „Пламъче“ (1952–1956). Едва през 1965 г. излизат неговите „Стихотворения“, а през 1967 г. „Фрагменти“. Носител на Хердеровата награда на Виенския университет (1972).
