За европейската идея. Разговор с Роберт Менасе
Разговор с писателя Роберт Менасе, гост на Софийския международен литературен фестивал през декември 2018 г.
Роберт Менасе защитава пламенно европейския проект и идеята за Европа без национализъм. В книгата си „Залезът на Европа“ (изд. „Леге Артис“, 2013) австрийският писател спори с въображаемите противници на ЕС, с прагматиците, които не могат да прозрат отвъд статуквото. Европа на регионите и на свободните граждани, Европа на наднационалната демокрация, това е нашето единствено възможно бъдеще, убеден е Менасе. Освен в публицистиката му европейското настояще е интерпретирано и в романа „Столица“ – трагикомичен портрет на брюкселската администрация, за който през 2017 г. Роберт Менасе получи престижната награда на германските книгоиздатели на Франкфуртския панаир на книгата. Романите, които той харесва най-много, са „навечерните“ – представящи прехода между две епохи. Такъв по замисъла си е и „Столица“ (изд. „Леге Артис“, 2018). Той се оказва и първият роман за ЕС.
Често ви питат защо сте написали роман за Европа. Бих развила въпроса: защо всъщност няма други такива романи, защо Европейският съюз не вълнува писателите?
Не зная, за мен той беше интересен. Обективен факт е, че Европейският съюз като политически проект се намесва в живота ни. И си мисля, че трябва да разберем как това се случва, как се стига до вземането на решения, какви са хората, които работят по този проект? Зададох си тези въпроси и реших да отида в Брюксел, да вляза в машинната зала, където се произвежда нашата действителност. Странното е, че за много хора ЕС е нещо съвсем абстрактно, но той не е абстрактен, той е проект, създаден от хората. А за всичко, което хората създават, трябва да е възможно да се разкаже. Започнах да търся какво вече е написано и стигнах до извода, че нищо не е написано. Много странно! Това е феномен на един противоречив свят – докато никой не поставяше под въпрос националните държави, творците във всяка от националните държави всъщност бяха интернационалисти, никой сериозен писател не казваше: „Аз пиша национална литература“. Откакто националните държави започнаха да отслабват и наднационалната общност стана нашето бъдеще, изведнъж на писателя му дойде наум, че познава собствената си нация и затова е по-добре да остане вътре в нея, при старите теми и старите сюжети. Така в Германия излиза може би стотният роман за обединението… Творците винаги са били космополити, но след началото на глобализацията, когато на практика всички хора бяха принудени да станат космополити, писателите станаха националисти.
Вашите публицистични книги са страстно проевропейски, а романът ви по някакъв начин дава аргументи и на националистите, и на антиевропейците.
Вижте, аз съм проевропейски настроен, защото защитавам европейската идея, която впрочем днес е до голяма степен забравена. Налага се отново да се върнем към идеята. Поколението на политиците, носещи днес отговорност, изобщо няма представа какво са имали предвид Шарл Моне, Валтер Халщайн, Робер Шуман, положили началото на европейския проект. Смятам, че европейската идея е неотменима! Нямаме бъдеще, ако не защитаваме тази идея! Ала настоящето, статуквото, е пълно с кризи. И не бива да си затваряме очите. Доверието ще бъде изгубено, ако се правим, че всичко е наред. Не е наред. Винаги казвам: трябва да се защитава идеята и да се критикува настоящето.
В романа има две групи герои: едните, които поради възрастта си помнят нацисткото минало, помнят и следвоенната разруха, и другите – служители в структурите на ЕС, които са прагматици, живеят единствено в настоящето. Част от тях намират края си в онзи ужасяващ атентат на метростанция „Малбек“ през 2016 г. Защо им отредихте такава съдба?
Героите в романа два пъти се оказват на едно и също място, без да знаят, съвсем в началото – на площада, и на финала – на станцията в метрото. А терористичната опасност е актуална, това е голямата тема за насилието. То се случва непрекъснато. След онзи атентат в Брюксел се оказа, че всичко е било предварително известно, но всеки е знаел част от него – французите едно, белгийците, германците – друго, и т.н., но те не са обменили информация, ревниво са я пазели за себе си. Така единна Европа не може да функционира, по-скоро може да бъде вдигната във въздуха. Не бива да забравяме: всички големи предизвикателства, пред които сме изправени, всички големи проблеми, които днес имаме, всъщност са транснационални. Международният тероризъм, който всъщност е метафора на всички проблеми; финансовите потоци; всичко, което има нещо общо с глобализацията (глобализацията не е нищо друго освен разрушаване на суверенитета на държавите, управляват мултинационалните концерни, не правителствата); бягството от данъци на концерните, което има връзка с дигитализацията на света (ние изобщо не разбираме какво означава интернет в политически план); големите миграционни и бежански потоци. Нито една държава не може да овладее всичко това. А когато държавите обещават това на своите граждани, когато националните правителства казват: „Изберете ни, за да си останем само свои“, когато карат хората да се страхуват от чужденци и от процеси, които не разбират, те лъжат хората. И ако това не престане, ще се окажем сред димящи развалини. Ще стоим слисани пред наново унищожената европейска култура и цивилизация. И слисани ще повтаряме, че това не бива повече да се случва. Тогава политиците ще направят онова, което сега биха могли да направят, без да подлагат всичко на опасност. Политики на Общността или смърт – такава е ситуацията днес. Общи решения или смърт. И моят роман завършва със смърт.
Служителите, които описвате в романа, са без семейства, депресирани.
Така е, почти всички герои са разведени… Учудващо е с какво се нагърбват ангажираните хора, щом решат да работят за европейския проект. По правило те идват от всички страни членки и оставят зад гърба си всичко – семействата си, своя език и култура, за да се окажат събрани в една вавилонска кула. Тези, които имат семейства, идват с партньорите си, които невинаги си намират работа или пък остават у дома. В началото служителят се връща всеки уикенд, след половин година – на всеки втори или трети уикенд, след още половин година – на всеки три месеца. А след още половин година вече е разведен. И тогава, разбира се, се появяват връзките между колеги. Когато им се роди дете, то отива да учи в международно училище, има от родителите си два езика, научава в училище още два-три, какво ще прави в бъдеще? Ще стане служител в Европейската комисия, там се нуждаят от хора, които говорят пет езика. (Смее се.) Много е интересно, в Брюксел вече има второ и трето поколение служители. Отишлите в Брюксел, за да работят за единна Европа, са все по-потиснати. Идва ново поколение, защото има възможност да се прави кариера, същевременно всичко все повече се разпада заради отделните държави членки. Българското правителство, унгарското, румънското, полското – всяко правителство се опитва да предлага на населението си колкото е възможно по-малко Европа, тъй като е избрано на национални избори. Затова всеки успех се представя като национален и колкото повече се говори за национална политика, за национални успехи, толкова повече това, което се случва в Брюксел, се отдалечава от това, което мислят хората в страните членки. Нетърпимо е. На Брюксел всъщност се гледа като на град, където от време навреме се долита, вземат се субсидии, с които се прави нещо в собствената страна и правителството се хвали. Ала навсякъде, където има нужда от решения на Общността, правителствата казват, че трябва да се отстъпи национален суверенитет, че хората не искат решенията да се взимат в Брюксел. Затова няма общи решения, а същевременно народите в Европа постепенно се отчуждават от общия проект. Това е пожароопасно!
Създавате образа на нов тип чиновник, следвайки богатата традиция на немскоезичната литература. На какви наблюдения се основава появата на тези персонажи?
Това са нов тип служители. И знаете ли какво е най-интересното, ако човек се замисли? Европейските чиновници са първите в историята на бюрокрацията, които са положили клетва не пред една държава или едно правителство, а пред една идея. Това е уникално, никога досега не се е случвало. Това е впечатляващо! Тези служители от съвършено нов тип се наричат и по нов начин: не бюрократи, а еврократи. Защото в исторически план това е нещо съвсем ново. Все още доста служители в ЕС имат този етос, но има толкова много основания за песимизъм, виждаме какво се случва в страните членки, какво правят безотговорните популистки правителства. Когато в една страна дойде на власт правителство като това на Орбан, как мислите, няма ли веднага да се опита да подмени унгарските служители?
Само националните правителства ли носят вина за буксуването на европейския проект?
Не бива да забравяте едно: има системен проблем. Бащите основатели на проекта за обединена и мирна Европа са казали: нашият опит е, че национализмът унищожи европейската цивилизация. И основателите полагат усилие да подтикнат нациите към създаване на наднационални институции. Но днес третото или четвъртото поколение политици казват: „избран съм на национални избори, мога да бъда избран само на национално равнище, значи трябва да защитавам националната държава, в противен случай ще отстраня сам себе си“. Това е проблемът – ренационализацията на постнационалното развитие. Ние имаме 50-годишни наднационални институции, блокирани от националните. Кризата е ужасна. Какво още трябва да се случи?
Решението, което защитавате в „Залезът на Европа“, е Европа на регионите. Пишете: „Регионите са родината, нациите са фикция“. Но не съществуват ли освен национални и регионални егоизми, например Каталония?
Защо да е егоизъм да искаш да излезеш от нацията, ако тя не работи? Как е възникнала испанската нация – с насилие, кръв, завземане на територии – Малта, Каталония, Андалусия, Галисия, Страната на баските. Най-големият националист, генералисимус Франко, най-силно е потискал каталонците. И днес те казват: „Не искаме повече“, а всички отговарят: „Невероятно, какви егоисти“. Те искат да излязат от нацията, защото тя не работи, това е всичко. И още нещо: Испания е национална държава, Мадрид е националната столица, когато националното правителство изпраща националната армия в провинцията, тези в провинцията ли са националисти? Хората са фиксирани върху нациите и имат следната шизофрения: те казват: „Трябва да защитаваме нациите, не можем да си представим света или Европа без нации, нацията е естествената потребност на хората“. Но после същите хора казват: „Тези каталонци са такива националисти!“. Каталонски писатели, с които съм във връзка, пък ми казват: „Не могат ли хората да разберат, че искаме да имаме права като Южен Тирол? Никой не ругае Южен Тирол?“.
Героите в романа ви работят в ресора „Култура“ на Европейската комисия. Той е най-незначителният, на него се гледа високомерно, дават го на малки държави, а служителите му се стремят да преминат в други ресори. Може ли Европа без обща културна политика?
Общата културна основа на Европа, разбира се, е наследството на Просвещението, многообразието на езиците и културите. Но националните правителства не допускат обща европейска културна политика. И още нещо: най-после трябва да обясним на хората, че Европейският съюз е първият политически проект, който има за конституционна основа Всеобщата декларацията за правата на човека. Всеки трябва да знае това: да, на тази основа аз съм гражданин на Европа и това ме пази повече от всяко националистическо правителство.
Разговора води Людмила Димова
Роберт Менасе е роден през 1954 г. във Виена. Учи германистика, философия и политически науки във Виена, Залцбург и Месина. От 1981 до 1988 г. преподава в Института за теория на литературата към Университета на Сао Паулу, Бразилия. След завръщането си в Европа се установява във Виена и Амстердам. Автор е на романи, разкази, пиеси, известен е като публицист с остро перо. Носител на много награди: за романа си „Столица“ получава най-престижната награда на Германската издателската гилдия по време на Франкфуртския панаир на книгата 2017. На български в издателство „Леге Артис“ са излезли книгите му: „Изгонване от ада“ (2003), „Блажени времена, крехък свят“ (2006), „Дон Жуан де ла Манча“ (2009), „Всеки може да каже „аз“. Разкази от края на следвоенния ред“ (2010) – в превод на Елисавета Кузманова, „Залезът на Европа. Краят на нацията и бъдещето на демокрацията“ (2013, превод Ангел Христов) и „Столица“ (2018, превод Ана Димова).
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук