Култура / Брой 8 (3011), Октомври 2024

„Започваме да ценим колената си, когато ни заболят и престанат да функционират. Същото може да се каже и за глобалния световен ред: предишните му преимущества стават очевидни, когато той започне да се руши. А щом редът се руши, обикновено страдат най-слабите.“ Анализ в сп. „Икономист“

За този закон на историята би трябвало да са се сетили световните лидери на срещата за мир в Украйна, провела се на 15 юни в Швейцария. Защото, ако мирът не се възстанови, тогава и международният ред, основаващ се върху правила, ще продължава да се руши, а катастрофалните резултати ще се усетят навсякъде.

Когато международните правила губят смисъл, тогава страните естествено започват да търсят безопасност във въоръжаването и военните съюзи. Отчитайки събитията в Украйна, можем ли да виним Полша за това, че тя почти удвои своята армия и военния си бюджет, Финландия – заради влизането ѝ в НАТО, или пък Саудитска Арабия заради това, че сключи договор за отбрана със САЩ?

За съжаление, увеличаването на военните бюджети става за сметка на най-слабите членове на обществото, тъй като парите се пренасочват от училища и болници към танкове и ракети. Военните съюзи също имат тенденцията да усилват неравенствата. Слабите държави, останали извън пределите на отбранителния щит, изглеждат лесна плячка.

С разрастването на милитаризираните блокове по цял свят търговията се съкращава, като най-висока цена отново плащат бедните. А с нарастването на напрежението между милитаризираните блокове се увеличава и вероятността някоя искра в отдалечено ъгълче на света да доведе до световен пожар. И тъй като алиансите се градят на доверие, дори най-незначителният проблем в някое незначително място може да стане повод за Трета световна война.

Човечеството е виждало това. Опитът от миналите години – от Втората световна война и Студената война, нееднократно ни е показвал, че от глобалните конфликти непропорционално страдат най-слабите.

Например по време на Втората световна война едни от най-сериозните човешки загуби понася холандската Ост-Индия, тоест днешната Индонезия. Когато през 1939 г. в Източна Европа избухва война, тя със сигурност е изглеждала далечна на оризовъдите в Ява, но събитията в Полша са предизвикали верижна реакция, в резултат на която са загинали около 3,4–4 млн. индонезийци, основно от глад или от съсипващия труд, на който ги подлагат японските окупатори. Това е 5% от населението на Индонезия, много повече, отколкото жителите на големите воюващи страни – САЩ (0,3%), Великобритания (0,9%) или Япония (3,9%).

Двадесет години по-късно Индонезия отново плаща тежка цена. Студената война може да е изглеждала „студена“ в Берлин, но в Джакарта тя се превръща в огнен ад. В периода 1965–1966 г. от 500 000 до 1 млн. индонезийци загиват в резултат на масови убийства, предизвикани от сблъсъците между комунисти и антикомунисти.

Ситуацията днес е далеч по-лоша от 1939 или 1965 г. Работата не е само в това, че ядрената война поставя под заплаха живота на стотици милиони хора в неутралните държави. Човечеството се сблъсква и с допълнителни екзистенциални заплахи – промяната на климата или изкуствения интелект, излязъл извън контрол.

Военните бюджети нарастват, а парите, които биха могли да помогнат, за да се реши проблемът с глобалното затопляне, отиват вместо това в надпреварата във въоръжаването. А тъй като военната конкуренция се усилва, изчезва и добрата воля, необходима за сключване на споразумение за климата. Нарастващото напрежение унищожава шансовете за постигане на договореност за намаляване на темповете на въоръжаване. Особено бързо се развива войната с дронове и скоро светът може да стане свидетел как ята от автономни дронове, сражаващи се помежду си в небето на Украйна, избиват хиляди хора на земята.

Роботите убийци настъпват, но хората са парализирани от разногласия. Ако в скоро време няма мир в Украйна, ще пострадат всички, дори да живеят на хиляди километри от Киев и да смятат, че сраженията изобщо не ги засягат.

Нарушаването на най-голямото табу

Постигането на мир никога не е нещо просто. Казват, че хората влизат във войната през вратата на хамбара, а излизат от нея през миша дупка. Изправени пред противоречиви претенции и интереси, е трудно да разпределим вината и да намерим разумен компромис. И все пак казусът с руско-украинската война е достатъчно очевиден.

След разпада на Съветския съюз през 1991 г. независимостта и границите на Украйна бяха признати от всички. Страната се чувстваше достатъчно уверена, за да се съгласи да се откаже от ядрения си арсенал, паднал ѝ се като наследство от СССР, без да иска същото от Русия или други държави. В замяна на това през 1994 г. Русия (заедно със САЩ и Великобритания) подписа Будапещенския меморандум, обещавайки „да се въздържа от заплахи или прилагане на сила срещу териториалната цялост или политическата независимост на Украйна“. Това е един от най-големите актове на едностранно разоръжаване в историята. Размяната на атомни бомби срещу хартиени обещания изглеждаше мъдра стъпка в очите на украинците през 1994 г., когато доверието в международните правила и договорености беше достатъчно силно.

Двадесет години по-късно, през 2014 г., започна руско-украинската война, тогава руски войски окупираха Крим и разпалиха сепаратистки движения в Източна Украйна. Тази война продължи осем години, а през февруари 2024 г. Русия нахлу в Украйна с намерението да завземе цялата страна.

Русия намираше най-различни оправдания за своите действия, включително и това, че по този начин е предотвратила нападение на Запада срещу Русия. Ала нито през 2014 г., нито през 2022 г. имаше някаква непосредствена заплаха от подобна въоръжена атака. Пропагандните разговори за „западния империализъм“ или за „културно-кокаиновия империализъм“ може да са достатъчно добра основа за разни дебати из кулите от слонова кост, но те не могат да оправдаят нито масовото избиване на жители на Буча, нито бомбардировките и сриването до основи на Мариупол.

През по-голямата част от историята терминът „империализъм“ се е отнасял до случаите, когато могъщи държави като Рим, Британия или царска Русия са завоювали чужди земи и са ги превръщали в провинции. След 1945 г. този империализъм постепенно попада под запрещение. Не че в края на ХХ в. и в началото на ХХI в. няма достатъчно войни – ужасни конфликти измъчват Палестина и Израел, а също и Судан, Мианмар и други страни. И все пак в последно време нямаме случай международно призната държа да е изтрита от картата от могъщ завоевател. Когато Ирак се опита да стори това с Кувейт през 1990–1991 г., международна коалиция възстанови независимостта и териториалната цялост на Кувейт. А когато САЩ нахлуха през 2003 г. в Ирак, никога не е ставало и дума за анексирането на тази страна или на части от нея.

Русия обаче анексира не само Крим, но и цялата територия, заета досега от войските ѝ. Президентът Владимир Путин следва имперския принцип, съгласно който всяка територия, завоювана от руската армия, се анексира от руската държава.

Путин не крие имперските си намерения. След 2005 г. той нееднократно заявява, че разпадът на съветската империя е бил „геополитическата катастрофа на века“, и обещава да възстанови империята. Той също така настоява, че украинската нация не съществува и че Русия има права над цялата територия на Украйна.

Ако Путин победи в Украйна, този вид империализъм ще се завърне в целия свят. Какво тогава ще попречи на Венецуела да анексира Гвиана, а на Иран да се откаже от завоюването на Обединените арабски емирства? И кое ще въздържи Русия от завоюването на Естония или на Казахстан? Нито една граница, нито една държава няма да са в безопасност, освен ако не са част от по-големи алианси. Ако табуто за имперските завоевания бъде снето, даже държава, получила международно признание, изведнъж може да се превърне в имперска провинция.

Тази опасност ясно се усеща в бившите имперски колонии. В своя реч от февруари 2022 г. посланикът на Кения в ООН Мартин Кимани обясни, че след разпада на европейските империи освободените народи в Африка са се отнасяли към международно признатите си граници като към светиня, защото са разбирали, че това е алтернативата на безкрайните войни. Позовавайки се на опита на Путин да възстанови съветската империя, Кимани заяви, че разпадът на империята оставя неудовлетворени много желания, но нито едно от тях не следва да се постига със сила… Както намекна Кимани, движеща сила за нахлуването на Русия в Украйна си остава имперската носталгия. Териториалните претенции на Русия нямат никакви правни основания, ако се ръководим от международното право.

През последното столетие Русия е била обект на чужди нахлувания, отнели живота на милиони нейни граждани. Руснаците заслужават да се чувстват в безопасност и да бъдат уважавани. Но никакви безпокойства спрямо безопасността на Русия не могат да оправдаят унищожаването на украинската държавност. Освен това нека не забравяме, че Украйна също има своите съображения за безопасност. И отчитайки ситуацията, е ясно, че тя се нуждае от много по-големи гаранции с оглед на бъдеща руска агресия, отколкото дават Будапещенският меморандум или Минските споразумения от 2014–2015 г.

Империите винаги са се оправдавали с това, че поставят на първо място въпросите на собствената си безопасност. Но колкото повече те са се разраствали, толкова повече безпокойствата за тяхната безопасност са нараствали. Древният Рим е започнал осъществяването на своя имперски проект заради проблеми с безопасността си в Централна Италия, а накрая се е оказал замесен в кръвопролитни войни на хиляди километри от Италия, по Дунава или по Ефрат. Ето защо, ако руските съображения за безопасност бъдат признати като легитимни за завоюването на Днепър, много скоро те ще бъдат използвани също така и за оправдаване на завоевания по Дунав и Ефрат.

Следващите лидери на човечеството

За да се предотврати новата ера на империализма, е необходимо лидерство в редица направления. Предстоящите мирни срещи за Украйна могат да станат сцена на две особено важни стъпки.

Първо, европейските държави, някои от които могат да станат следваща мишена на руския империализъм, трябва да поемат твърд ангажимент в подкрепа на Украйна, колкото и дълго да продължи войната. И докато Русия активизира действията си по унищожаване на енергийната инфраструктура на Украйна, трябва да се гарантира електроснабдяването на Украйна чрез подкрепа на страните в НАТО. Независимо от това какво ще се случи на американските избори през ноември, Европа трябва да предоставя на Украйна пари и въоръжения, необходими за по-нататъшната ѝ самозащита. Отчитайки изолационистките тенденции на Републиканската партия и на други слоеве в американското общество, Европа не може да разчита, че Съединените щати ще носят това тежко бреме.

Тези ангажименти са единственото, което може да убеди Русия да започне сериозни мирни преговори. Още повече че Русия губи много от продължаването на тази война. С всеки изминал месец угасва мечтата на г-н Путин да превърне страната си във велика държава. Враждебността на Украйна спрямо Русия нараства, зависимостта на Русия от други държави се задълбочава, а Русия все повече изостава в сферата на развитието на ключови технологии. Ако войната се проточи, има сериозен риск Русия да се превърне в китайски васал. Затова, ако Путин забележи, че европейците са се уморили да поддържат Украйна, той ще продължи да воюва с надеждата да я превземе. И обратното, когато стане ясно, че Европа е настроена дългосрочно да подкрепя Украйна, тогава ще започнат и сериозните мирни преговори.

Втората важна стъпка е засилването на лидерството сред неевропейските държави. Страни като Бразилия, Индия, Индонезия и Кения често критикуват западните държави заради миналите им империалистически престъпления, а също и заради днешната им некомпетентност. И част от критиките са основателни.

Но незападните държави също трябва да действат в защита на международния ред, и то не за да помагат на отслабващия Запад, а защото това е изгодно за тях. Това няма да е никак лесно за страни като Бразилия или Индия, но цената на бездействието им ще е още по-висока.

През септември 2022 г. министър-председателят на Индия Нарендра Моди каза на Путин, че „днешното време не е време за война“. Спомняйки си по-късно за тяхната беседа, Моди добави, че „днешното време е време за диалог и за дипломация“. Ако световните лидери не предприемат решителни действия, то епохата на диалога ще приключи и ще настъпи времето на безкрайни войни.

Ето защо лидерите от цял свят трябва да работят съвместно, за да спрат войната. Осигуряването на мир в Украйна ще превърне тези лидери в глобални първопроходци, които биха могли да разрешат и други конфликти. Защото след прекратяването на войните ще са необходими още много усилия и за възпиране на климатичните проблеми, и за поставяне под контрол на изкуствения интелект – другите две важни задачи пред човечеството в неспокойния XXI в.

Превод от английски Тони Николов