Култура / Брой 8 (3011), Октомври 2024

„Градинарят и смъртта“, Георги Господинов, издателство „Жанет 45“, 2024 г.

Някой трябва да започне тази дискусия публично, след като с редица познати вече в лични разговори си го споделяхме и явно на мен се пада да го кажа: „Градинарят и смъртта“ е може би най-добрата книга на Господинов.

Не най-литературната, впечатленията ми са прекалено пресни, за да съм толкова смел. Много хора биха посочили „Естествен роман“, постмодерната бомба, променила до голяма степен пътя на новата ни литература. Или „Физика на тъгата“ – с нейния заслужен пробив на толкова много езици. Наградата „Букър“ за „Времеубежище“ пък е аргумент сам по себе си. Спорове ще се водят още дълги години из най-различни университетски катедри, читателски клубове, социални мрежи и т.н. (В подобни спорове аз винаги бих добавял и книгите му с поезия, които си остават мой фаворит.) И всеки аргумент в тези литературоцентрични спорове по свой начин ще тежи.

Но ето нещо смело от мен – независимо от тези спорове току-що споделеният с публиката изключително личен спомен за загубата на баща му ще се окаже книгата на ГГ, докоснала най-дълбоко читателите. Най-директната и най-искрена книга на Господинов дотук.

Роман-мемоар, който ще помогне на страшно много хора да преодолеят загубите в живота си. И най-вероятно ще ги утеши.

А това не е никак малко.

Докато четем Господинов – от „Лапидариум“, та до днес – все чуваме из страниците на различните му книги, независимо от жанра и темата, вариациите на една и съща (биографична) мелодия. Понякога може и да ти втръсне, вярно е и това. Но ако тази мелодия трябва да се запише, най-точните ноти и темпо са именно в „Градинарят и смъртта“. Докато е изпълнявал вариациите си, оказва се, че само той (и може би баща му) са знаели самата мелодия. И най-после е дошъл моментът тя да бъде записана в цялост. За да не бъде загубена.

Случи се така, че малко след онзи знаменит 24 май миналата година обсъждах „Времеубежище“ с няколко висши български офицери и те чистосърдечно си признаха – едва в края на романа бяха разбрали книгата. Още като студент се опитвах да пробутвам „Естествен роман“ на приятелите ми и много от тях ми връщаха книгата, без въобще да са убедени, че са я схванали. Подобни отзиви съм чувал и в „ЧитАлнЯта“ относно „Физика на тъгата“ даже и от по-опитни читатели.

Е, няма читател, който да не може да разбере „Градинарят и смъртта“. Още от самото начало романът е безпощадно ясен и това, струва ми се, е неговото голямо предимство.

Няма страшно – няма как да не разбереш Господинов в тази книга. Купих си я от подлеза при СУ, беше късен следобед, зачетох задната корица и епиграфите в движение и седнах на Розариума в Борисовата градина. Стори ми се подходящо. Една позната във Фейсбук беше написала, че се е просълзила още на първата страница, не ѝ повярвах, но отгръщайки към втората, това се случи и при мен. (Баща ми си бе отишъл осем дни по-рано. Прочит точно навреме.)

Нека да кажа още тук, пишеше, след като отгърнах листа, че в края на тази книга героят умира. Дори не в края, още в средата, но после пак е жив, във всички истории отпреди да си отиде или след това. Няма как да не разбереш такава книга. Трябва да си голям щастливец, ако още си нямал повод да разбереш.

Но после пак е жив… Четох, докато се стъмни, спирах от време на време, за да се събера, усмихвах се също и на всички онези истории, част от мелодията, после се преместих под една лампа до фонтана и там привърших книгата. Буквално на един дъх. Не ме бива по критическите анализи, но по-добър отзив ми е трудно да дам.

P.S. Преводачите са най-близките читатели на една книга, истински спътници на автора.

Тези дни мислите ми са с Анджела Родел, която загуби съпруга си от същата гадна и необратима болест малко след като книгата излезе от печат и най-вероятно – по средата на превода ѝ. Трудно ми е да си представя как въобще е възможно да превеждаш тази история точно в такъв момент, но в едно съм сигурен – това ще бъде един от най-хубавите ѝ преводи.