Култура / Брой 8 (3011), Октомври 2024

Как религията се противопоставя на Църквата? Откъде тръгва религиозният фундаментализъм и как дори вярата започва да се мисли като идеология? В памет на наскоро напусналия ни гръцки мислител публикуваме тази негова лекция, изнесена през март 2011 г. в румънската църква „Св. архангели Михаил, Гавриил и Рафаил“ в Париж

Не съм духовен наставник, а философ и мога да говоря само като такъв. Не претендирам, че казаното от мен е нещо свише или чистата истина. Онова, което съм се научил в моя живот, е да поставям въпроси и да се опитвам да им отговоря не само чрез личния си, но и чрез църковния си опит.

Искам да спра вниманието ви на разликата между религията и Църквата.

Първият въпрос, който трябва да си зададем, е защо ранните християни са избрали да дефинират идентичността си, избирайки термина Църква. Те дори не говорят за новата вяра, за християнската вяра, а използват гръцкия термин ecclesia (Църква). Защо? Защото този термин носи конкретен и емпиричен смисъл. В гръцкия език ecclesia обозначава събирането на хора, на хора от полисите, създадени през класическата епоха. Но каква е разликата между термин като ecclesia и обичайното събиране? На съвременен език говорим за „асамблея“, когато някакви хора се събират, за да дискутират и вземат решения с оглед проблемите на града и на общността (или в международен план – Асамблеята на ООН). Гръцкият термин ecclesia обозначава обаче такава общност, която заявява и осъществява друг начин на съвместно съществуване. Това е не просто израз на желанието хората да бъдат заедно. Ecclesia е много по-различна от koinonia (общността), ако си послужим с друг гръцки термин. Вторият термин описва общност, в която хората споделят потребностите си. Аристотел казва, че не можем да имаме „общност“ (koinonia), ако всички са само лекари. За да имаме общество, задачите трябва да бъдат споделени – един да бъде лекар, друг – строител, трети – земеделец, и т.н.

Градът не почива единствено върху това хората да удовлетворяват практическите си потребности. Общността би могла да има и друга, по-висша цел – начин на съвместно съществуване, който не подлежи на развала и смърт, който е вечен. Този начин на съсъществуване гърците не са виждали в реалния свят. Реалността на света съответства на определен ред (logos), който привнася хармония и красота (онова, което гърците наричат kosmos).

Следователно църквата на гражданите представлява израз на един извънвремеви начин на съсъществуване, който надхвърля обичайните човешки потребности и осъществява истината на един модус, който не познава развала и смърт. Това е реалността, която мечтаем да постигнем.

Тъкмо това съдържание на понятието ecclesia християните са искали да въведат в човешкия свят. Не за да представят някаква друга религия, а различен начин на съсъществуване, което означава и друго съществуване.

Разликата обаче е там, че начинът на съществуване на християните не почива върху логиката на kosmos, върху космологията на света. Става дума за начин на съществуване, търсещ причината за самото това съществуване. Тоест – на първопричината за съществуването, която е Бог, с помощта на свидетелствата на онези, чули словото на Христос, когато Той е бил сред тях.

Бог е троичен. Той е общност на съществуването чрез любовта.

Бог не съществува като затворена битийна монада, като чиста самодостатъчност. Именно мисленето за Бога като самодостатъчен поставя въпроса защо тази върховна Монада съществува в свобода? Бог е свободен в Своята божественост, но може ли Той да я надмогне? Въпросът е логичен, още повече че съществуването е задължителен атрибут на Бога. С Откровението на троичността на Бога християнството възвестява на човечеството съществуването като свобода.

Бог съществува, защото Той иска да съществува. Ето защо в Новия завет имаме дефиниране на Бога с три имена – Отец, Син и Свети Дух. Църквата ни дава имена, които са в отношения помежду си. Какво означава Отец? Бог е Отец спрямо Сина Си, а Синът, Paraclet (Утешителят), е Син спрямо Отца Си. Името показва отношението, а не индивидуалността. Единствената дефиниция, които имаме за Бог в Новия завет, това е, че „Бог е любов“.

Любовта не е морално качество или поведенческо качество на Бога. Тя е дефиниция и модус на Неговото съществуване, на съществуването на Отец, Син и Свети Дух. Бог е троичен, Той е свободен чрез волята Си. Той съществува, защото обича. И осъществява любовта Си чрез ипостаси като Отца, Сина и Светия Дух.

Бог е свободен и свободата Му е въплътена в Сина. Въплъщението на Сина ни показва, че Бог е свободен в божествеността Си, че може да съществува дори като човешко същество. И е свободен дори в човешката Си природа, защото е свободен от необходимостта, която властва над човешката реалност. Той възкръсна от мъртвите.

***

Какво следва обаче, ако Църквата не е религия, а начин на съществуване, зададен в троичния догмат?

Защо казвам, че религията се противопоставя на Църквата? Защото те представляват две противостоящи се реалности. Ще дам някои пояснения.

Феноменът на религията е обвързан с човешката поява на земята. Откриваме го още при първите човешки същества в света. Защо е така? Човекът има нужда да си даде някакъв отговор на тайните, които надхвърлят неговия сетивен опит и познанията, които той има. Иска да си даде отговори на въпросите, които го измъчват – за ограничеността на неговото съществуване във времето и пространството и най-вече за смъртта. На проблемите за болката и страданието.

Човекът намира някои отговори на космическата цел на творението. Създава богословие чрез интелекта си, намира отговори и дава обяснения на реалността на света като космос. В това познание и в намерените обяснения са и твърдините на човешкото его. Потребност на човешкото съществуване е да бъдем сигурни, да разполагаме с някакви очевидности.

От тези индивидуални характеристики на религията следва и нейната реалност навсякъде в света, във всички религиозни прояви в човешката история.

Религията по своята дефиниция е индивидуалистична. Тя се изразява чрез индивидуални очевидности, чрез морал, опитващ се да усвои непознатото, което ни надхвърля. Така възниква и култовата практика – израз на желанието на човешкото същество да бъде свързано с Бога, с метафизичната реалност, която го надмогва.

Абсолютният индивидуализъм е това, което характеризира религията. И той в никаква степен не е съвместим с църковния живот. Целта на църковния живот не е в укрепването на индивида. Църковният живот е подражание на начина, по който съществува божествеността, на съществуването като любов.

Какво означава това? Първо, че сме изправени пред голям проблем за разрешаване. Какво очакваме от нашия живот в Църквата? Очакваме да бъдем спасени чрез постигнатите от нас добродетели. Съпричастността ни към църковното тяло е онова, което Църквата нарича спасение.

И второ, днес разликата между религия и Църква особено се изостря. Защото нашата човешка природа лесно се плъзва към „религионизацията“ на Църквата.

Нуждаем се от индивидуални очевидности, нуждаем се от морални гаранции на нашата индивидуалност. Ето защо ни е невъзможно да се отдадем напълно и без възражения на църковния живот.

Ако Църквата днес свика Вселенски събор, кой би бил централният, същественият проблем на събора? Кои са нещата, които ни измъчват в личния и в църковния живот?

Мисля, че най-основният проблем е тенденцията към „религионизация“, налагана върху всичко, включително и върху автентичния църковен живот. Ще дам само няколко примера.

Онова, което днес наричаме „религиозен фундаментализъм“ (или „зилотство“ сред православните), е нещо изключително сериозно. Какво представлява този фундаментализъм? Това е индивидуална потребност да притежаваме чистата истина. Аз да притежавам Истината! И тази истина започва да се употребява като власт. Нуждая се от обективирането на вярата, от обективирането на истината, за да упражнявам власт над другите. Смята се, че това е „истинското православие“. По този начин сме верни на буквата, на „означаващото“, и това ни укрепва. Гарантират се егоцентричните ни изисквания.

Друг днешен проблем е, че животът ни в Църквата все повече обслужва психологическите ни и сантиментални потребности. А в истинския църковен живот няма нищо, което да съответства на индивидуални потребности, особено на тези от психологическо или емоционално естество.

Всичко, което се случва в литургията, би трябвало да ни постави в общение, да ни направи съпричастни на Бога. Да провокира екзистенциалното ни общение, да ни покаже, че истинското съществуване ни отвежда към Възкресението, тоест отвъд необходимостите на тварната ни природа. Всичко това се осъществява чрез любовта, чрез личното общение в църковното тяло.

Ако проучим творческия израз в живота на вярата – на музиката, живописта и драматичността на св. евхаристия – ще видим, че там нищо не е само за себе си. Всичко онова, което принасяме на Бога – не само хлябът и виното, но светлината, цветовете и т.н. – е част от евхаристията. Това не се прави, за да удовлетвори индивидуалната и психологическата ни потребност. То не е с цел да впечатли някого. В истинския живот в Църквата няма нищо, което да остава на равнището на сетивата и впечатленията. Всичко там е само отправна точка на истинското общение.

Тези разлики трудно могат да бъдат доловени чрез опита. Каква е нашата вяра, какво разбирам под това понятие? Днес ние сме силно повлияни от културната парадигма, в която живеем. Трудно възприемаме вярата като доверие, а това е първото значение на термина pistis, в който не става дума за индивидуално притежание. Вярата е откритие, което трябва да се осъществи – нещо, което ни е дадено, за да се открием към другия.

Най-лесно е вярата да се разбира като идеология. Както казах – да бъдем верни на правилата, на дефинициите и т.н. Неслучайно в църковния език е въведен терминът догма, който няма нищо общо със свидетелство или с църковния опит. Идеологията означава отъждествяване на означаващото с означаемото. Разпознаваме означаващото и имаме илюзията, че сме наясно с означаемото, със съдържанието. Именно така рискуваме да изгубим автентичния си жизнен опит, реалността на живота си в Църквата.

Дори да познаваме догматите, това не означава, че водим автентичен църковен живот. Терминът догма е въведен в християнския език доста късно. Решенията на големите Вселенски събори не са били възприемани като „догми“. Те са очертавали границите на един опит. Абсолютен приоритет е имал опитът на църковното тяло, който получава различен израз в решенията на Вселенските събори чрез аскезата, църковното изкуство и т.н.

Ако останем затворени в религиозния индивидуализъм, рискуваме да изгубим и най-същественото – възвестеното от Евангелието. Често се случва, когато слушаме проповед или четем богословска книга, да сме съгласни с чутото на индивидуално равнище – като индивид с индивид. В много проповеди индивидуалното пряко се обвързва с Бога, но се забравя реалността на общението.

Тези тенденции към „религионизация“ са исторически познати. И те са едно голямо изкушение в живота на Църквата. Спомнете си обаче притчата, в която Христос ни предпазва не само да не смесваме доброто зърно с плевелите, но и да не бързаме да скубем безразборно. Учениците Му предлагат да идат и да оплевят. Христос им казва: „Оставете да расте и едното, и другото заедно до жътва“ (срв. Мат. 13:24-30). Изкушенията са винаги налице, но приоритет е живото общение.

Превод от френски Тони Николов