Култура / Брой 8 (3011), Октомври 2024

С Илко-Саша Ковалчук, автор на книгата „Шокът от свободата. Другата история на Източна Германия от 1989 г. до днес“, разговаря Михаел Пелц от „Велт“

Историкът Илко-Саша Ковалчук e роден през 1967 г. в Берлин, през 90-те години активно участва в процеса на преосмисляне на миналото на ГДР, член е на Анкетната комисия за преодоляване на последиците от диктатурата на Германската единна социалистическа партия (ГЕСП) и на Фондацията за преработване на диктатурата.

„Свободата означава да контролираш собствените си дела, да имаш думата, да създаваш, да участваш във вземането на решения. Свободата не е предпоставка за свободен живот. Човек може да живее свободно – често със съответните последици – и в робство. Да живееш в свобода обаче предполага държавна структура, която предлага рамковите условия за това“, пише Ковалчук в новата си книга „Шокът от свободата“. И търси отговор на въпроса защо толкова много източногерманци (и не само те) имат голям проблем със свободата и отвореното общество като възможност за развитие. „Материалният просперитет улеснява много неща, но не ви прави по-свободни, нито е предпоставка за свобода... Много източногерманци не са преживели или усетили скока в свободата като освобождение.“

Кога ни застигна нас, източногерманците, шокът от свободата?

Аз самият никога не съм вярвал в стремежа към свобода на мнозинството източногерманци. Още по времето на ГДР. Затова през 1989/90 г., както много други, бях изненадан колко голям е той, но знаех, че това се отнася за едно малцинство. Беше достатъчно да се огледам в собственото ми семейство и сред много други хора около мен. Никой не беше ангажиран. Имаше изключения в християнските и политически другомислещите семейства.

Не мечтаеха ли повечето за свобода, или просто искаха да излязат извън страната?

Никой, разбира се, не искаше нещата да останат каквито са, но малцина се стремяха целенасочено към нещо друго. Около 18 март 1990 г., при първите свободни избори[1], моята еуфория вече беше изчезнала. Не защото мнозинството беше избрало най-бързия път към германското обединение, а защото не разбирах как можеш да се хвърлиш на врата на една „блокова партия“[2] като ХДС, зад която стоеше Хелмут Кол. Това ми говореше за патерналистично разбиране за държавата. Гласовете за „Алианс за Германия“ всъщност ме отрезвиха, както и 16-те процента за бившата ГЕСП и измислянето на наратива за жертвата. „Ние не можем да се съпротивляваме, нищо не можем да направим.“ Вие обаче гласувахте! Можехте да участвате и участвахте, престанете да хленчите, вие го поискахте!

Сега те участват и избират „Алтернатива за Германия“ (АзГ) и „Алианса на Сара Вагенкнехт“ (АСВ).

И това е тяхно право. Но ще им кажа също: това, че изборите са демократични, все още не означава, че избирате демократични партии! АзГ и АСВ[3] не са демократични партии!

Вероятно твърде дълго Изтокът остави Запада да го обяснява.

Не. Като източногерманец от 35 години участвам в дебатите, бях в Анкетната комисия в Бундестага през 90-те години. Най-ожесточени винаги бяха дебатите вътре в Източна Германия. Преработването на миналото имаше за задача да допринесе за демократизацията и свободата в Източна Германия. Най-важните дебати течаха в западните медии, където излизаха и най-обобщаващите материали за Източна Германия. Всичко беше Щази, Щази, Щази, а другото оставаше извън погледа. И източните елити, назначени от Запада, засилваха впечатлението, че Изтокът не иска или не може да обясни сам себе си. През 2002 г. в книгата на Хана Хензел „Децата от зоната“ думата взе едно друго поколение, което усещаше травмите на родителите си и тяхна безгласност. След още десет години по-възрастните участници в преработването на миналото се оттеглиха. Аз съм един от малкото, които са в процеса от самото начало. Двама от най-значимите днес източни гласове – Дирк Ошман[4] и Щефен Мау, отричаха в продължение на 30 години своята източногерманска идентичност и правеха кариера, за което не можеш да ги упрекнеш. Всъщност бестселърът на Ошман „Изтокът. Едно западногерманско изобретение“ не казва нищо ново. Ошман вече не поставя стария основен въпрос на обединението: трябва ли Изтокът да стане такъв, какъвто Западът вярва, че е? А упорства: Изтокът е друг и трябва да остане друг.

Вие също го пишете.

Да, разбира се. Но аз търся отговорност и от двете страни – както от Изтока, така и от Запада.

Каква свобода имате предвид?

По Джон Стюарт Мил – свободата може да бъде ограничена само чрез държавата, щом при упражняването на собственото право на свобода се ограничават правата на другите. Аз правя разлика между свобода и свободно. Свободно може да се живее и в диктатура. Ала да се живее в свобода може само в държавна система, която гарантира това. Като Федерална република Германия. Това, с което източногерманците очевидно имат проблем, е свободната държава: мнозина са привърженици на авторитарната държава и нелибералната демокрация – на Путин и Орбан, и се стремят към диктатура на мнозинството. Знак за това е и слабата лоялност към партии. Според Конституцията ние сме държава с партийна демокрация и живо гражданско общество като коректив, каквото ние на Изток нямаме освен в големите градове. Не бих могъл да си представя Източна Германия без тези два милиона, дошли от Западна Германия, при пет милиона напуснали.

Заради вашата гледна точка ви нападат по начин, който смущава дори и най-врелите и кипели в социалните медии. Това плаши ли ви, или потвърждава правотата ви?

Страх не изпитвам. От години срещу мен има атаки от омраза, лични заплахи. Жена ми преживява същото (Сузан Арнд е авторка на книгата „Аз съм източногерманка и съм срещу АзГ“, б.а.). За мен е интересна аналитичната гледна точка. Особено когато хората ми пишат, че нямам никаква представа от демокрация, че съществували списъци, в които моето име е най-отгоре, и щели да ме вкарат в лагер, ако продължавам така. Питам се – те не забелязват ли, че правят това, което аз описвам? Друго ме притеснява: мен, с моето сложно име, бързо ме забравят. Какво обаче става с хората, които всекидневно са подложени на такива клеветнически кампании? Политиците от всички партии. Това е непоносимо и е още един знак за упадъка на нашата свободна демокрация. Как издържат всъщност кметът или ръководителят на местния съвет? Ако всички те се откажат, какво ще правим?

Пишете, че не вярвате в това, че избирателите гласуват за крайнодясното и крайнолявото като протест срещу партиите, от които са разочаровани. Избирателите знаят съвсем точно кого избират и защо. Предават ли се източногерманските настроения от по-възрастните на по-младите?

Семейната вечеря има основна социализираща функция. Тук семейството е доказано по-силно от училището, медиите и политическото образование. Дори чрез мълчанието има какво да се предаде, както и разочарованията, обидите. Свидетели сме на един феномен – много младежи са последователи на АзГ и АСВ, интересно, но повече на АзГ. Хората от ГДР вярват, че непрекъснатото идеологическо облъчване не им е повлияло.

Пишете за себе си, че сте увреден от диктатурата.

Всички, които са преминали през диктатура, са увредени. Мисля, че познавам механизмите на диктатурата, защото се занимавам с тях като учен. Всеки, който твърди нещо друго за себе си, не е разбрал същността на диктаторските системи. Никой не можеше да избяга от пропагандата, от системата на лъжата, на студенината, на омразата. Мнозина казват, че не са го усещали така, ала всеки психолог ще ви каже друго. Диктатурата винаги оставя следи и за да ги заличиш, трябва да ги осъзнаеш. Ала много от хората нямат интерес, време или интелектуални възможности, за да си изяснят това и да го преодолеят. А този, който не го преодолее, го предава нататък, независимо дали иска, или не. Омразата и неудовлетвореността, образите на враговете и въпросите за мира… Когато Сара Вагенкнехт говори за мир, това е чиста комунистическа пропаганда.

Може би си въобразявам, че у дома съм бил имунизиран срещу системата – в критично към диктатурата семейство или сред приятели опозиционери.

Дори този, който критикува системата, е засегнат и увреден от нея. Защото е останал под похлупака, защото дебатите за диктатурата са изисквали толкова много енергия, която би могъл да използва за по-смислени цели, колкото и свободно да си мисли, че е живял в ГДР. Като историк все още не мога да се освободя от цялата мръсотия и освен това не е полезно за здравето.

Точно от този опит с диктатурата и последвалите разкази за унижението немалко източногерманци черпят своите аргументи защо избират АзГ.

Неотдавна Волф Бирман[5] се изрази много точно: тези, които днес крещят, че още през 1989 г. са участвали, тогава са си мълчали и са се нагаждали. Има изключения, известни фигури като Вера Ленгсфелд[6], Арнолд Ваац или Ангелика Барбе. Ала това просто не се отнася за масата. Когато днес чуеш кой само не е участвал през 1989 г., се питаш: срещу кого са протестирали всички тогава? Една от моите тези, която влудява хората, е, че в революцията никога не участват мнозинствата. Едно малцинство се бие срещу другите и когато малцинството победи, мнозинството минава на негова страна и започва да тръби: ние винаги сме участвали. Това е легитимно. Затова са историците – да проверяват истинността на тържествените речи. Виждаме колко силно е влиянието на такива легенди, щом АзГ се включва със слогани „Завърши промяната!“ и „Промяна 2.0“. Бьорн Хьоке[7] – учителят по история от Хесен, също говори за „нашата“ революция от 1989 г.

Писателят Уве Йонсон свидетелства още през 1970 г. за „въобразената собствена малоценност“ на източногерманците. Откъде идва това вечно чувство за онеправданост?

На хората винаги се е казвало: вие сте нищо, колективът е всичко. Уве Йонсон разказва за бегълци от ГДР във Федералната република, които носят със себе си своите комплекси за малоценност. Още през 1970 г. Йонсон пише за „граждани втора класа“, които ние познаваме едва след 1990 г.

Подобни хомогенни колективи се срещат и днес сред избирателите.

Такива като мен са изключвани от колективното тяло. От Ангела Меркел до Йоахим Гаук – всички са предатели. Народни предатели в тялото на народа. Аз също съм титулуван „почетен западник“. Изтокът искаше колкото се може по-бързо обединението и германската марка, а какво направи Западът? За да функционира всичко, трябваше да обяви Изтока за хомогенен регион, сякаш между нос Аркона и Фихтелберг всичко е еднакво. И днес, когато се съобщава за расистко нападение в Дортмунд, се споменава кварталът. Когато същото се случва в Кемниц, в заглавието е Източна Германия. Западът продължи колективизацията.

И вие обобщавате, когато говорите за източногерманците.

Правя ли го? Ако го правя, мога само да кажа: науката живее от създаване на понятия, които винаги са несправедливи. В историята отделният човек не открива себе си едно към едно. Там са описани типове и групи.

И актьорът Чарли Хюбнер написа книга покрай изборите. Той пише за мита за антифашисткото общество [в ГДР].

В моята книга разказвам истории от ГДР за антифашизма, антисемитизма, дискриминацията на хора с увреждания, всекидневния фашизъм и постфашизъм. Всичко, което 1990 г. донесе, вече съществуваше. Всеки го е преживявал. Нацистки кръстове в училищния двор и нацистки песни на футболния стадион. Не мога да си го обясня другояче освен със семейното възпитание… Неонацисти излизаха и от близки до властта семейства – като протест и бунт. Нацисти се появяваха и под колективен и групов натиск. Певицата Дженифър Росток, израснала през 90-те години на остров Узедом, разказва, че едва когато се преместила в Берлин, забелязала, че нацистите не са нещо естествено, не са мейнстрийм. В ГДР са малцинство тези, които са се замисляли за Стената и за възприемали диктатурата като диктатура.

Описвате Източна Германия като съвременна лаборатория и предупреждавате Запада за опасността да стане като Изтока.

Аз казвам, че на Запада ще му се случи същото, ако не се противопостави. Да, радикалността на Изток е свързана с умора от прехода и със заблуди и разочарования, които Западът не е преживявал. Ала съществуват и нови предизвикателства: никой не знае накъде водят дигиталната революция, изкуственият интелект, климатичната катастрофа, кризите и войните. Това засяга всички. Моята песимистична прогноза е, че сме едва в началото на процеса в Източна Германия. Започнах живота си в диктатура, после по-дълго живях в представителна демокрация, може да приключа живота си в авторитарна държава. Все още не съм убеден в това, но се опасявам. Затова написах тази книга.

Превод от немски Людмила Димова