Има неща от културата, които са станали част от нас, без някога да сме осъзнали отделните факти в нея. Особено онези от детството и ученичеството. След като прочетох книгата с мемоари на режисьора Станчо Станчев, осъзнах, че неговите спектакли са били част от моя първоначален зрителски опит в театъра. Възкръсна невероятният спектакъл „Полет над кукувиче гнездо“, гледан някъде в ученичеството през 80-те, а пo-късно и „Последната лента“ с Михаил Мутафов в ролята на Крап. [...]
Ако не беше крайният срок, нямаше да искам да завърша този текст, защото да бъда „наметната със сакото“ на Цочо Бояджиев, щеше да е голяма печалба, особено през октомври. Не исках да излизам от неговия словесен заслон, от десетината книги с поезия, от Отгласите, от преводите… Първата ми (много подчертана) книга от Цочо Бояджиев беше „Античната философия като феномен на културата“ от 1990 г., когато в първи курс българска филология започна да ни преподава философия. [...]
Открих истински поезията на Стоянка Грудова чак когато почина през 2018 г. и нейни приятели публикуваха стихотворения във Фейсбук. Бях я чела като ученичка и изрових от библиотеката си книгата ѝ „Свят“, издадена от варненското издателство „Г. Бакалов“ през 1981 г. След полудебютa в сборника „Петима млади поети“ през 1978 г. и „Съзнание“ от 1986 г. минават четиринадесет години мълчание до трите детски книжки, които са част, а не встрани от смисловия корпус на поезията ѝ. За проговаряне се смята „Аз рибата“ през 2012 г. [...]
Преди години в учебника по литература в девети клас пишеше, че Христос говорел на хората с притчи, за да могат по-лесно да го разбират. Голяма самоизмама пада с тези притчи, защото някак създават илюзията, че всичко ти е ясно. Оказва се тъкмо обратното. Св. Йоан Златоуст тълкува, че притчите по условие са неясни, че те отсяват по естествен начин онези слушатели, които имат „уши“. Книгата с поезия на Валери Валериев създава подобно поле за мислене вътре в стихотворенията. Те постепенно отсяват пожелалите да се задълбочат. [...]
