Култура / Брой 8 (3011), Октомври 2024

„Генът на съмнението”, Никос Панайотопулос, превод от гръцки Ирена Алексиева, издателство ISU, 2024 г.

Често си лягаме в тези чаршафи, доволно омачкани и част от епиграфа в романа на Панайотопулос. Затова избрах да пиша за тази книга: съмнявам се в свободата. И заедно с това в черно-бялото разделение, довело епохата на конфликтност и конфронтация, тъкмо нашата. Но най тежат вездесъщата категоричност и липсата на нюансираност.

В книгата саможивият учен Цимерман открива гена на твореца. Всички хора на изкуството в този момент стават годни или негодни чрез най-обикновен кръвен тест. Ако тестът е отрицателен или отказваш да направиш такъв, си уволнен от работа. Най-лошото са социалната изолация и усмъртяването, докато все още си жив.

Писателят Джеймс Райт отказва да се тества, защото за него колебанието, несигурността и съмнението са част от творчеството. Така пътят му е злощастно предизвестен, но не съвсем. Нает е да пише под името на млад „положителен“ автор. И на смъртното си ложе Райт отказва да научи резултата от кръвния тест. Но в болницата попада на лекар. Доктор Клаузе след смъртта на писателя издава предсмъртната му изповед и оповестява резултата от теста. Така Райт предизвиква най-големия скандал в издателския бизнес на XXI в. Има огромни последици за развитието на литературата и много важно – на критиката, заменена от биологията и генетиката. Скандал избухва и при разкритията за връзките между издателствата и лабораториите за кръвни тестове. Събитията в романа се случват през 2063–2064 г., макар че извън романа ние вече сякаш сме ги преживели 40 години по-рано. „Генът на съмнението“ е издаден от Никос Панайотопулос през 1999 г.

Традицията на антиутопиите никак не е къса, Замятин, Оруел, Платонов и т.н. В киното да не говорим. Англоезичният свят предпочита понятието „дистопия“, ако ги вземем за синоними. Във визитната картичка на жанра четем описание на несъществуващо общество, значително по-лошо от това, в което нашият съвременник живее. На пръв поглед фарсът не е пълен – в романа на гръцкия писател това общество вече е съществуващо, макар със свои собствени сериозни проблеми или основен дефект, който води след себе си други язви. И после, идеологически неутрален ли е „Генът на съмнението“? Във всеки случай става дума за високотехнологично, постиндустриално и антирелигиозно общество и няма как да бъде идеологически ненатоварено. Уж е демокрация, защото „мнението му се зачиташе, никой не можеше да го лиши от правото да го изразява, но никой не беше длъжен да го публикува. Той остана без работа, а това беше достатъчно, за да си вземат поука и колегите му“.

По условие антиутопиите са гротеска и сатира. В случая романът почти до епилога стоеше твърде реалистичен, напомняше Уелбек например, но не щеш ли, на финала лекарят Клаузе се оказва голям шегобиец – вече посмъртно адвокатът му предава писмо в „Таймс“ с нов резултат от теста на Райт, отрицателен, и съмнението, че може би лекарят е истинският автор на скандалната изповед. Възстановеното след скандала доверие към книгите на Райт и на всички зачеркнати от теста автори отново се подлага на съмнение. Слава богу, възкръсват техни величества Съмнението и Критиката. Ето ги фарса и сатирата, характерни за антиутопиите. В тази редица да не забравяме Вонегът с неговото „Механично пиано“ и другите механици...

В един забранен паралелен социум съществуват организации на отхвърлените, като АА, анонимни артисти, или СА, анонимни критици (сещай се АА – Анонимни алкохолици), а на повърхността вече няма гениални, велики, добри и посредствени писатели, само писатели и неписатели, както няма критици, а само връзка с обществеността на издателствата, които вместо рецензии правят представяния на книги и прессъобщения. Фарс, а? В същото време нашият низвергнат писател Джеймс Райт пише тайно като изгнаник заради самия творчески процес или заради любимата си.

„Генът на съмнението“ е от онези книги, които искат да говорят „стандартно“, с логика и факти, преимуществено умни, а не зареяни в художествените висоти. Все пак на моменти поръсва с добре усетени фрази и иронии. Проза без ефекти, която не блести, а говори и иска да внимаваме какво се случва.