Бесарабия и айсбергът на културата. Разговор с Михаела Аройо
„Всичко, което съм правила преди това, просто не може да се сравни като усещане, като дълбочина с темата за Бесарабия.“ С Михаела Аройо разговаря Оля Стоянова
Михаела Аройо е родена през 1993 г. във Варна. През 2014 г. работи като стажант във в. „Труд“, а в периода 2017–2018 г. е щатен фоторепортер в агенция „Булфото“. От 2020 г. е на свободна практика и изследва теми като културна идентичност, история, фолклор и околна среда. Има бакалавърска степен по фотография от Нов български университет, а в момента учи история във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Участва в майсторски класове по документална фотография, организирани от NOOR и The VII Foundation, и във фотографски работилници със Стратос Калафатис, Ванеса Уиншип и Джордж Георгиу, организирани от галерия „Синтезис“. Нейни фотографии са публикувани в „Ню Йоркър“, „Нешънъл Джиографик“, „Цайт“. През 2022 г. „Нешънъл Джиографик България“ публикува нейни снимки и статия за бесарабските българи. През 2023 г. проектът „Сънувам на български“ печели признание от фондация „Магнум“ с второ място за наградата Инге Морат, връчвана на фотографки до 30-годишна възраст. Той бе представен в галерия „Синтезис“ в София от 30 юли до 24 септември 2024 г.
Тази изложба е резултат от дългогодишни пътувания до Бесарабия.
Вече имам 14 пътувания дотам. Първото ми посещение беше през лятото на 2019 г., когато отидох на младежки събор на бесарабски българи в село Стояновка в Молдова. Този събор е ежегодна среща между български младежи от Молдова и Украйна, всяка година в различно село. Това село, което се представи най-добре на текущия събор, на следващата година е домакин. И така съвсем случайно попаднах на информация за това събитие. До онзи момент знаех малко за бесарабските българи – не бях запозната с историческия контекст, не знаех колко са и нямах представа, че живеят толкова компактно. Когато прочетох за това събитие, си дадох сметка, че щом правят такива срещи, значи се поддържат като общност, и в мен се появи любопитство, което вече пет години се опитвам да задоволя.
Какво открихте там? В изложбата сте включили информация и снимки дори на хората, които са ви помагали и са ви водили по тези места.
Още на първата среща се запознах с много хора. Тя беше организирана от Българския младежки клуб „Актив“ и тези хора по-късно станаха първите ми приятели в Бесарабия, защото са от моето поколение и доста бързо намерихме общ език. Любопитството бе взаимно, те също бяха любопитни към мен, както и аз към тях. Много от тях вече са били в България, учили са тук, завърнали са се и дори преподават. Имам близка приятелка, която е учителка по български в Одеса, след като е учила в България. И на тази първа среща изпаднах в един много положителен шок – освен че ни посрещнаха с огромно гостоприемство, което е типично за тях, за мен беше огромна изненада, че всички говореха на български, всички слушаха българска музика, играеха хора. Тази първоначална изненада продължи 24 часа и след това преживяване си дадох сметка, че искам да продължа да пътувам дотам, искам да опозная тези хора, да документирам историята им. Щом аз не знаех много за тях, вероятно и други също не знаят. И го приех като лична кауза – да разказвам за бесарабските българи.
Впечатлението е, че този проект не се свършва с една изложба, а продължава. Това ли е най-дългият проект, по който сте работили?
Даже често се шегувам, че това е единственият ми проект, защото всичко, което съм правила преди това, просто не може да се сравни като усещане, като дълбочина с темата за Бесарабия.
На снимките виждаме много млади хора. Аз самата винаги съм си представяла, че възрастните хора повече милеят за България, а излиза, че приемствеността не се е изгубила – има и млади хора, които говорят езика, не са се разочаровали по ред причини от страната ни.
Настина има доста млади хора, а в младежкия клуб „Актив“ намерих идеалисти, които се опитват да поддържат българския дух и да създават различни събития, които обединяват хората. Бесарабия включва както молдовска, така и украинска част, но понеже икономически не е добре развита, има голяма бедност и не са много младите хора, които искат да останат в селата. Одеса е притегателен център, нещо като първата възможност, както е София за българите. Затова в Одеса тези младежи правят много – там създават организациите си, там се опитват да съхранят и поддържат връзката със селото, с родното.
Как войната промени начина им на живот?
Това е един от фокусите на изследването ми – как се отразява настоящата война на идентичността на тези хора и на живота им. В украинската част засега няма чак толкова много директни атаки, защото в този селски регион няма стратегически обекти. Разбира се, имаше въздушни атаки, не можем да кажем, че войната не се е усетила. Миналата година през лятото беше атакувано многократно пристанището на Измаил, граничен град за Украйна, разположен на Дунава, важен търговски център. Освен това непрекъснато има проблем с тока в региона. През есента на 2022 г. бяхме повече от 48 часа без електричество, в един момент изчезва и мобилната връзка и започваш да се чувстваш напълно откъснат от света. В този спокоен селски начин на живот грижите са други, времето обикновено тече по-бавно, отколкото в града. Но това, което се случва през последните няколко месеца, започва сериозно да засяга местните хора, защото Украйна набира все повече войници, постепенно пада и възрастта за мобилизация. Всеки мъж трябва да се регистрира и ако не го направи, го заплашват глоби. Моите наблюдения върху Бесарабия са, че хората там традиционно не чувстват силна принадлежност към която и да е държава – било то Украйна, Молдова, или Русия, заради всички режими, които са се сменили през годините. За 200 години, откакто там живеят българи, държавната власт се е сменяла осем пъти.
Но пък остават езикът и усещането за принадлежност.
С времето започвах да си давам сметка, че именно тази тяхна идентичност се е превърнала в един вид убежище. И затова може би е така добре пазена, защото всичко наоколо постоянно се променя.
Нали се давате сметка, че подходът ви към Бесарабия не е просто фотографски? Сякаш правите голямо изследване. Как ще завърши то? Вероятно няма да е само с една или няколко изложби. Мислите ли за фотокнига?
Имам планове за фотокнига, но те са в съвсем начален етап. Много пъти са ме питали кога ще свърша този проект и аз всеки път казвам, че дори формално да го завърша, не мисля, че някога ще прекъсна връзката си с този регион. Създадох близки приятелства, които се надявам да поддържам. Фотографията в един момент даже започва да се превръща в оправдание. Казвам, че трябва да отида, за да работя по проекта, но всъщност се радвам да прекарам време с хората там, да бъдем заедно.
Днес е голям лукс един фотограф да работи върху даден проект толкова дълго, нали?
Може би това е и една от причините, поради които бързо загубих първоначалния си интерес към фоторепортерството. Когато започнах през 2017 г., за мен това беше осъществена мечта – бях тъкмо завършила студентка по фотография, предложиха ми тази работа, аз обичах да съм навън, сред хората, сред събитията, обичах да отразявам реални истории. Но новинарското всекидневие не позволява кой знае какво задълбочаване в дадена тема. Докато това, което сега правя, е съвсем различно и го определям по-скоро като документална фотография, която не се занимава толкова с новинарския аспект на нещата, колкото с дългосрочни процеси.
Имате ли учители?
В различни етапи от живота и обучението ми различни хора съм усещала като ментори. Един от най-важните, който, за съжаление, почина през миналата година, е Цветан Томчев. Той беше репортер във в. „Труд“, а в последните една-две години – преподавател в Гимназията по полиграфия и фотография в София, и беше изключително щастлив от тази дейност. Той ми беше преподавател и в НБУ, в курсовете по фотожурналистика и документална фотография. А в четвърти курс бях единствената студентка, която се записа при него, понеже почти всички останали колеги имаха интерес към комерсиалната фотография. Така с него имахме възможност да общуваме повече, а той умееше да те запали по фотографията. Затова много, много го ценя. Енергията му можеше да надъха и най-срамежливия човек. Разбира се, важен беше и опитът ми в „Булфото“, защото там свикваш да работиш и реагираш в различни ситуации, да общуваш с различни хора. Един от тези, на които много разчитам, е Денислав Стойчев, който също е фотограф. С него през тези години постоянно си влияехме, той също има дългосрочни проекти и ме придружава на почти всички пътувания до Бесарабия. През последните една-две години като студентка в The VII Academy срещнах много добри ментори. Един от тях е италианският фотограф Стефано де Луиджи. С него имахме онлайн курсове, но те съвпаднаха с активен процес на работа. Когато ходех в Бесарабия – тъкмо беше започнала войната – той ме насърчаваше да правя по-методични интервюта, защото по-рано си водех само записки. Искаше да събирам информация, която би обогатила фотографската ми работа. Виждате, че в изложбата няма много текст, но пък има аудиосреда и тя е резултат от записите, които съм правила през годините. Стефано де Луиджи ме подкрепи и в преследването на един по-поетичен и метафоричен стил на снимане, който откри в мен. Може би вече го е имало, но аз не му бях обръщала внимание и бях поела към класическата фотожурналистика. Това ме окуражи да следвам и поетичната си страна и мисля, че в крайна сметка има добър баланс, защото, както става ясно, този проект е до голяма степен личен. Той не е за някого, не е поръчан от някого, а това ми помогна да се освободя и да се почувствам малко повече творец, отколкото журналист.
Как общувате с хората? Казвате, че сте притеснителна, а обикновено фоторепортерите, когато отиват на събитие, нямат избор. Няма фоторепортер, който се връща от събитие и казва: „Не успях да снимам, беше ми неудобно“. От друга страна, точно тази искреност я има в снимките, хората ви допускат и там сякаш не сте само в позицията на фоторепортер. Режисирате ли снимките?
Рядко съм режисирала. В началото правех опити, когато срещна човек, който ми е интересен, да прекарам известно време с него, два-три часа, и след това да му направя портрет.
За да се отпусне и да спре да позира?
Да. И дотам, но нищо повече. В крайна сметка почти всички кадри, които правя, са непринудени моменти. А как ме допускат хората – любопитството ни е взаимно, а това помага. Помага естествено и езикът. И другото е, че там, ако си българин от България, те поставят на пиедестал. Незаслужено някак – казват: „Наистина сте българка!“, това е като някаква сензация. И автоматично отваря врати. А с хората, с които по-дълго време съм общувала, изграждаме доверие. Винаги се старая да спазвам местните порядки, да не влизам с фотоапарата напред. Много пъти съм снимала в църкви, защото религията е важна част от идентичността на бесарабските българи. От самото начало научих, че ако искам да снимам в църква, трябва първо да отида и да поискам благословия от свещеника, или батюшката, както те казват. Имах един случай още в първите години на проекта, когато бях поискала благословия, а местните колеги от Молдова не бяха поискали. Бях дори по-подготвена от тях. И това е – просто се съобразяваш с хората. Искреното общуване винаги помага.
Как се е променил обаче интересът ви през тези пет години?
В началото се фокусирах върху запазените традиции, обичаи. Впоследствие започнах да виждам много повече пластове в този регион. Там властта често се е сменяла, а естествено, всяка власт има различно влияние върху общностите и малцинствата. Това ме мотивира да запиша магистърска програма по история и мисля, че тя обогати работата ми. Така попаднах на концепцията за айсберга на културата, която си присвоих. Тя е на американския антрополог Едуард Хол – на повърхността на айсберга, която е около 10% от него, наблюдаваме видимата култура – традиции, дрехи, храна, танци. А пък отдолу, където е по-голямата част от културата всъщност, има много повече неща, които ни формират като общност, като хора. И това са нашите ценности, вярванията ни, отношенията ни към различни неща, към образованието или естетическите критерии, етиката на работа, хуморът.
Все неща, които трудно се улавят от фотоапарат.
Да, така е. Но в това е новото предизвикателство, опитвам се да улавям тези неща във връзките между хората, в тяхното общуване със средата, в която се намират. След обучението в The VII Academy бях провокирана да започна да правя аудиоинтервюта. Постепенно започнах да записвам непринудени звуци от улицата или атмосфера в църквата, или как някой свири на музикален инструмент. На изложбата в галерия „Синтезис“ този аудиофон много допринесе за създаването на атмосфера, в която всеки посетител може да се потопи. При това много по-добре, отколкото ако бяхме използвали текст. Често хората първо четат текста, после гледат снимката и така се ограничава въображението, възможността за асоцииране с някакви собствени преживявания. Докато аудиото активира друго сетиво и освен това е малко по-абстрактно. И начинът, по който Светослав Тодоров го монтира в изложбата, го превърна в отделен артистичен обект.
Все още ли фотографията е вашият инструмент? Мислите ли за документални филми?
Да, фотографията определено е моят инструмент. За мен има много повече място за интерпретация във фотографията, отколкото във видеото. Видеото е твърде директно. За мен дори не е нужно да има текст под всяка снимка, защото с тази изложба по-скоро разказвам една колективна история. Без да омаловажавам по някакъв начин отделния човек, просто искам да покажа, че Бесарабия е едно цяло, макар и разделено от границата между Молдова и Украйна. Нашата диаспора там е резултат от едни и същи исторически събития. И тя е била под влиянието на едни и същи исторически събития през тези 200 години. Затова всяка една снимка за мен е парченце от пъзела.
Мислите ли за друг подобен проект, по който да работите дълго време?
Не, но личните празници са добър начин за прехрана за един фотограф и са преживяване, което ни учи на дисциплина. Да снимаш сватбена фотография е интензивен труд в продължение на 12–14 часа и тренинг за бързи реакции.
Освен това може да се превърне в изследване на психологията на празнуващия човек.
Да! Знаете, че сред арт фотографите има стигма върху комерсиалната и особено сватбената фотография, но за мен това е едно от най-приятните неща за снимане. Какво по-хубаво от това да споделиш празника на двама души, които се обичат? Това е позитивно преживяване, тренировка за фотографското око, запознанство с много хора. А пък миналата година имах възможността да преподавам фотография на гимназисти от Варна и мога да кажа, че това е голямо предизвикателство. След часовете си тръгвах ту много щастлива, ту много отчаяна. Но се радвам, че минах през това, и вероятно ще продължа и тази година.
Как изглежда фотографията в очите на по-младите от вас?
Фотографията е нещо, което почти всеки от тях практикува във всекидневието си. Но основната ми цел беше да ги науча, че фотографията е повече от това да снимаш какво ядеш, да си направиш селфи или да пратиш бърза снимка на някого, с когото си пишеш в този момент. Една от основните ми задачи е да ги науча на търпение и на наблюдение. Защото това е по-важно от чисто техническата част. Мисля, че е важно по-младите да научат, че ако прекарат няколко минути на място, което им харесва за снимка, ще видят толкова много неща, толкова много сюжети ще влизат и излизат от кадър. И затова една от основните ми цели е да ги науча на търпение.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук