Култура / Брой 8 (3011), Октомври 2024

„Това, което е“, Йордан Велчев, издателство „Жанет 45“, 2024 г.

Може би в началото трябва да кажа, че ще стане дума не само за стиховете на поета, но и за есеистичната му проза в „Милиони малки убийства“ („Жанет 45“, 2024 г.). Формално, защото двете книги излязоха по едно и също време, а неформално и много по-важно – заради смисловите връзки между тях.

Но да започнем с автора. Не за друго, а защото въпреки пристрастията ми към „отстраняването“ днес, през 2024 г., възвестената „смърт на автора“ (по Ролан Барт) идва леко в повече. Или да кажем по-просто – не работи. Поне за мен, в случая на Йордан Велчев. И тъй дебютът на този пловдивски човек е в края на 70-те със стихове, следват още стихове, есеистика, две сериозни историко-културологични изследвания – „Градът или Между Изтока и Запада ХІV–ХVІІ век“ и „Балканският човек XIV–XVII век“. През 2017 г. излиза „Събиране на значенията“, книга, която събира избрано от творчеството на писателя.

И ето ни в 2024 г. пред „Това, което е“. Начало с „Гущерът, змията“, които са там и в „Милиони малки убийства“. Предполагайки „величие да се прегърнеш / чрез естеството си“. Връзки между двете книги, цитати, но не съвсем същите, перифрази на предишни творби, стихове от по-ранни книги ще откриете на страниците на „Това, което е“. Започвам с тази свързаност, за да предупредя, че ще я откривате често в стихосбирката и в есеистиката на писателя. И тя е важна. Много важна, защото свидетелства за непрекъсната авторефлексия – върху смисъла, върху думите и онова, което те значат. Изразява и идеята, че нашето лично, човешко време, мисленето, опитът и пристрастията ни се променят. Дори и в онези най-важни за нас неща. Но го казвам сега, защото, ако сте читател, който за първи път се среща с поезията или пък с прозата на Йордан Велчев – това няма да има абсолютно никакво значение.

Стиховете на поета излъчват една спокойна, даже бих казала, тиха, притаена мъдрост. Тук-там споена с лека тъга. Заради „утихнали илюзии“, заради отдалечаванията – „Размерът тук на моите отчуждения е с дължината / на една пресечка…“, заради достигнатите чрез опита „зазидани движения на чувството да съм свободен“. Но това, което много отдадено, даже с упоритостта на учен, какъвто Велчев всъщност е, изследва, върху което размишлява и ни прави спътници в тези размишления, е времето. Миналото не е просто фраза, то присъства в днешното ни. „Заглъхнал някога живот отеква в мраморните плочи“ („Римски стадион“). Но освен течащото време, ние сме дарени, или може би призвани, да знаем и да намираме своето лично, човешко, индивидуално време – „И трябва сила, за да мога да откъсна / от толкоз минали животи / единствения свой / живот“.

Йордан Велчев, историкът, есеистът, поетът, е дълбоко свързан със своя град и този град е Мястото, топосът на неговата поезия. И в „Милиони малки убийства“ (съвсем ясно), и в „Това, което е“ виждаме града с неговите улици, фенери, прозорци, врати, сутрини, пладнета, вечери и нощи, със старините му, но и с днешния му ден, в който „свирепи клаксони на залпове гърмят“, а „човекът е един трагичен мим в бензиновото царство на асфалта“… В този град с „тържествена биография“ „шепотът и крясъкът се редуват… и… ние, жителите, сме завинаги минувачи“ (Градът, „Милиони малки убийства“). Но в него има нещо спасително. Както и в цялата поезия на Йордан Велчев. И това е любовта. Тя може да присъства като спомен, като миг, като надежда, като спасение – „До днес в епохите на този град / аз от ръката ти във моята ръка / не срещнах нищо по-спасително…“. И това поетическо вричане в любовта е някак изискано, аристократично, в най-хубавия смисъл на това определение, и нежно, и ясно – „Ще падна по очи и в тишината – сляп – ще чуя: / коват пчелите изреченията си крилати. / Обичам те“.

В своята цялост, въпреки годините, наслояванията на времето и паметта, това е поезия, която вярва в надеждата и ни казва, че „това е, което е“.

„По гърбицата на хълмовете – надеждата: / крачка по-важна от / целта… Надеждата – тя иде с един внезапен стих, изсечен / над входа / на някакъв далечен храм: Не познавам това, което е, но / сърцето ми е изпълнено с признателност…“