Култура / Брой 8 (3011), Октомври 2024

Иван Хаджийски (1907–1944) и до днес си остава загадка. Как само за пет години (1937–1942) този млад столичен адвокат, завършил преди това философия, успява да публикува студиите си върху социалната психология на българина в сп. „Философски преглед“ и да постави едно ново начало? В България липсва каквато и да било традиция в това отношение, а социологията се свежда до общия и систематичен лекционен курс, който проф. Христо Ю. Тодоров (брат на писателя Петко Тодоров) чете в Юридическия факултет и в катедрата по стопанска история на Софийски университет.

Младият троянчанин, този „най-талантлив, да не кажа единствен досега български социолог“ (по оценката на проф. Димитър Михалчев) си пробива път сам. Хаджийски сякаш усеща „дефицита на време“ и бърза ли, бърза да запечата на хартия колкото се може повече от идеите си. Той е неукротим, „чист холерик“, както го определя неговият съученик, известният психиатър проф. Никола Шипковенски. Работоспособността му е колосална: за 12 години той публикува две книги преди своя мащабен труд „Бит и душевност на нашия народ“ (1940–1944) – „Авторитет, достойнство и маска“ (1933), „Любов и брак“ (1936), а през 1943 г. излиза брошурата му „Психология на Априлското въстание“. Междувременно пише споменатата поредица от изключителни студии – „Психология на военната дисциплина“, „Из философията на съвременния затвор“, „Психология на нашето иманярство“ и др.; сътрудничи на 19 вестника и списания. Служебните си пътувания по съдебни процеси из страната използва, за да прави теренни проучвания: събира огромна колекция от малко познати възрожденски мемоаристи, които се пазят из разни читалища; разказва сам как лично прави над петдесет преписа на мемоари на пишещата си машина. Адвокатската му чанта винаги е натъпкана с изнамерена отнякъде провинциална периодика или краеведски изследвания. По време на работата си над „Психология на Априлското въстание“ не слиза със седмици от велосипеда, с който обикаля подбалканските села и градчета, стенографирайки дума по дума разказите на последните очевидци в стремежа си да проникне в личността на Бенковски.

Методът на Хаджийски е наистина оригинален и своеобразен: той синтезира в едно история и фолклор, бит и социална психология с ярка художественост, за да очертае онази „душевност“, онзи обществен пласт, върху който израства българското настояще. За него историята не е някаква вкаменелост, тя е поток във времето, който би трябвало да бъде изследван със средствата на една „колективна социална психология“, и то именно днес.

Затова и Димитър Михалчев, опитвайки се да характеризира научната парадигма на своя най-талантлив сътрудник, пише следното: „Минал през школата на марксизма, той е усвоил от него едно добре улегнало отношение към обществените явления, една голяма широта на погледа и едно сигурно чувство за същественото и основното в социалните промени. Иван Хаджийски – изтъква Михалчев – е може би единственият от нашите хора, които, като са изучавали марксизма, са почерпили много, без да личи каквато и да е шаблонност“. 

Дали тъкмо това разчупване на марксисткия шаблон не стоварва – дори посмъртно – твърде много беди върху творчеството на автора и не е в основата на неговото замълчаване, продължило близо две десетилетия (1947–1965)?

В публикациите за Хаджийски от онзи период винаги се набляга на геройската му смърт на фронта, ала се прави и инвентаризация на „идеологическите му грехове“: бил под силното влияние на идеалистическата социална психология на последователя на Вилхелм Вунд у нас – проф. Спиридон Казанджиев, или на интуитивизма на Анри Бергсон; заблуди, заради които бил „справедливо разкритикуван“ от акад. Тодор Павлов още през 1945 г.

През 60-те, когато Нешо Давидов и Ефрем Каранфилов успяват да пробият леда и вижда бял свят неговият двутомник, ефектът върху четящата публика е зашеметяващ. Тя открива автор, който, подобно на Захарий Стоянов в своите „Записки“, успява да каже „нещо важно, нещо голямо, нещо просто и нещо страшно в своята простота“ (Александър Балабанов). През 80-те години младата българска хуманитаристика пък с почуда открива видими паралели между „Надзор и наказание“ на Мишел Фуко и студията на Хаджийски „Из философията на съвременния затвор“. И с времето тези нови прочити със сигурност ще се задълбочават.