Култура / Брой 8 (3011), Октомври 2024

„Всичко навсякъде е едно“ – това приблизително се казва във видеото, което посреща посетителите в Националната галерия/„Квадрат 500“ в ретроспективата на Бистра Льошевалие. Изложбата на Недко Солаков, завряна в ъгъла под стълбището на НГ/Двореца, е в „миши“ мащаб. Contunuum на Рашид Ал Халифа в галерия Credo Bonum препраща към красотата на остров Бахрейн…

Че съвременното изкуство представя различни индивидуални светове в кореспонденция с общата ни реалност, е ясно априори. Че тези индивидуални артистични светове ни пренасят като зрители в различни времеви отрязъци, наслагват традиции и култури, които възприемаме доколкото и както можем, се подразбира. Че са предизвикателство, включително и сетивно, да съ-участваме и съ-чувстваме, пренасяйки ги в собствения си свят, също се знае, но често се оказва препъникамък при съвременното изкуство. А може би просто трябва да се отпуснем, си мисля. Защото ето тези три изложби предлагат свободен полет към, във и между различни светове.

„Националната галерия продължава своята мисия и политика да запознава публиката с автори от български произход, получили професионално признание извън границите на страната“, четем в сайта на институцията. Това запознаване е изключително важно, особено когато става дума за художниците, напуснали България по време, а и заради комунистическия режим. Избягали, често и съвсем буквално, те се явяваха „невъзвращенци“ – което в общия случай означаваше, че са „предатели на родината“, а най-вече че няма да се върнат в нея. Връзките са прекъснати и те трябва да градят живота и изкуството си в „гнилия Запад“, както гласеше пропагандата тогава. В България в артистичните среди се знаеше предимно за Кристо – мълвеше се какви причудливи работи е направил Христо Явашев тук или там по света, неразбираеми в контекста на изкуството в изолираната ни в социалистическия лагер държава. Но в това мълвене имаше и особено, светло, бих казала, вълнение: заради представата за свободния свят, в който един български художник успява. За широката публика обаче той беше неизвестен, а дори и сега, повече от три десетилетия след края на комунистическия режим в България, тя все още го приема нееднозначно. Причините за това са много, разбира се, но толкова по-важна е така заявената мисия на Националната галерия. През 2021 г. тя направи изложби на Васил Симитчиев и Алцек Мишев, а сега в НГ/„Квадрат 500“ представя за първи път у нас „Ретроспектива“ (16 юли–20 октомври 2024) на Бистра Льошевалие.

Родена е в София, баща ѝ изчезва безследно през 1944 г., в началото на 50-те е приета в Художествената академия, а после е отстранена и обявена за „враг на народа“. В крайна сметка завършва скулптура през 1962 г. – и след този „черен период“ в живота си среща Жак Льошевалие, напуска България и от средата на 60-те се установява в Париж. Артистичните ѝ контакти я свързват тясно и с Япония и японската култура, където също често представя свои произведения.

В началото на ретроспективата в НГ е серията „Прозорци“ от 70-те – „Черен прозорец“, „Блокиран прозорец“, „Изгорял прозорец“... Впечатляващи с простотата на материалите (дърво, гипс, слама) и с тревожното усещане за затвореност, за мъчителна несвобода тъкмо там, където трябва да се вижда светът. На места той напира да проникне и дори успява в неясни набъбнали форми, но това само засилва напрежението от борбата за поглед отвъд и светлина. И няма как да не свържа тези произведения както с биографията на художничката, така и с моите спомени от социалистическа България.

Бистра Льошевалие се вълнува от вселената – ни повече, ни по-малко, в която „всичко е във всичко“. Изразява го в рисунки с кръгови абстрактни форми, които може да са микроскопични клетки или гигантски галактики, или и двете заедно. Изразява го в пластики и инсталации – като „Ембриони“ (2000), „кацнали“ върху крехки конструкции от дървени летви. Или пък в серия композиции от 2019 г., сред тях „Отвъд“ и „Черна дупка“, в които оловото и визуално, и материално натежава. „Черна материя“ (2017) са нагънати форми от неопренова гума, моделирани и фиксирани с пирони. И още инсталациите „Тотем“ (2008), „Гората“ (2020)… колкото абстрактни, толкова и четливи, въздействащи с цвят, форма и материали.

Днес живеем в свят на разруха, война и смърт, пише художничката. Но вярва, че разумът ще надделее. И изразява тази своя надежда в мащабната инсталация „След“ (2024) – с бели форми, които израстват над разрухата като „ново светло“…

Недко Солаков живее в София. Той не напуска България, въпреки че с неговата биография, безброй изяви по света и международна известност вероятно би могъл да се реализира, където реши. И вече съвсем легално при това. „Той е единственият живеещ в България художник, който не само е бил национален представител на страната ни на Венецианското биенале, а и три пъти е бил включен в основния му кураторски проект. За участието си там през 2007 г. получава една от наградите. Недко Солаков участва и два пъти в най-авторитетната световна изложба за съвременно изкуство – Документа в Касел, Германия“ – припомня сайтът на Националната галерия.

И представя в Двореца неговата „Завряна в ъгъла (бъдеща) изложба #4“ (31 май–27 октомври 2024). Става дума за проект, започнал през 2021 г., в който Недко Солаков се обръща към известни музеи с молба да му предоставят „незначителен“ ъгъл, който не се използва за изложби, но до който публиката има достъп. И навсякъде разказва различни истории, създадени специално за контекста. Така е било в Люксембург, в Рим и във Виена. Така е и в София.

В левия ъгъл под тържественото стълбище в НГ/Двореца е нарисуван приведен черен силует – персонификация на художника. С „Имало едно време…“ започва приказният текст до него. За да опише мечтата на хипотетичен придворен художник поне другите придворни да се прекланят пред изкуството му, а за царя и царското семейство не смее и да помисли. Желанието си да ги накара не само да се преклонят някой ден, но и да клекнат пред творчеството му, споделя с дворцова мишка, която е негова приятелка – тя също живее завряна в ъгъла и имат обща несретна съдба.

На практика Недко Солаков сбъдва тази мечта. Публиката трябва да се приведе и да клекне, за да разгледа ниско долу на стената миниатюрните рисунки за бъдещите му картини, придружени от забавни бележки и названия. Например „Морски пейзаж, нехаресан от Царя“, „Параден портрет на тъщата на Царя (нехаресан от почти всички)“, „Батална сцена без яснота кои са добрите и кои са лошите“, „Любимият кон на царя като gender-free animal“, и още, и още. Има и портрет на скъпата приятелка мишката, която го отрезвява и връща в „ъгъла на реалността“. Художникът умее да разказва света (ни) с образ и текст, с присъщото си чувство за хумор, ирония и самоирония…

Още първият поглед в изложбата Contunuum (4 септември–24 октомври 2024) на Рашид Ал Халифа в галерия Credo Bonum бе повод мислено да възкликна: „Каква радост за очите!“. Големи декоративни релефни пана, нежно преливащи пастелни цветове и светлосини нюанси, които се променят при движението на зрителя. И макар в тях наглед да няма нищо ориенталско, то се усеща в мекотата, в светлината, в съзерцанието, към което подбуждат, почти до медитация. Изглеждат леки и ефирни, а всъщност са сложни и прецизни конструкции от емайл върху алуминий.

В тях художникът определено е постигнал целта, която си е поставил: да съчетае традициите на ислямското изкуство с модерната арабска архитектура, да отдаде почит на природната красота в ритмиката на морските вълни, в залези и изгреви в кристално небе над тях, да предаде идеята за простота и съвършенство в серията „Розите на Багател“ (2018)… Става дума за кралство Бахрейн – далечно и непознато за мен, тъй както ми го представи с произведенията си Рашид Ал Халифа. Много различен свят и все пак част от общия ни.

В който наистина всичко е във всичко – и в крайна сметка е едно.