Култура / Брой 8 (3011), Октомври 2024

Невероятните приключения на един български художник аниматор с „Полярен експрес“, „Хари Потър“ и кит, роден от съновидение

Книгата „Холивудобългарин. В страната на илюзиите“ (изд. „Колибри“, 2024 г.) развълнува мнозина читатели, обичащи киното и личните истории на талантливи хора. Томчето съдържа спомени на известния художник, аниматор и режисьор Владимир Тодоров, когото съдбата изпраща едва ли не от студентската аудитория в София директно в лондонското студио на Стивън Спилбърг Amblimation/ Universal Pictures. Няколко години по-късно вече е и в Ел Ей; работи за Warner Bros, Sony Pictures, Universal, Paramount, Fox, Disney. Има съществен принос във филмите „Космически забивки“, „Изгубени в Kосмоса“, „Вълшебният меч: В търсене на Камелот“, „Стюарт Литъл“, „Хари Потър и философският камък“. Съвместно с Робърт Земекис работи върху дизайна на „Полярен експрес“, „Беоулф“, „Коледна песен“… Заедно със съпругата си Боряна Тодоров създава книгите The Moon Rock и „Капризите на Оливър“, автор е и на „Архипелаг Ню Йорк“, както и на късометражните анимационни филми „Трепет“ (Flutter) и „Мечтател“ (Dreamer).

Иска ми се да ви върна в края на 80-те години и да си представим как гледате филма „Кой натопи заека Роджър“, без да подозирате, че един ден не просто ще застанете очи в очи с режисьора Робърт Земекис, а ще станете негов партньор и приятел – що за житейска парабола е това, г-н Тодоров? Чудо, мечта, късмет?

Интересна е наистина тази парабола. Продукт съм на старото и на новото време, а за младите хора днес е абсолютно непонятно какво означаваше да живееш в затворена среда без илюзии за нещо по-различно. И да, гледах тогава „Кой натопи заека Роджър“ (комбинация от игрално и анимационно кино, б.а.), проблесна ми мисълта „Де да можех и аз това да правя“, но си беше мъртвородена мечта. Не можех да изляза от България и да работя на Запад, още по-малко да попадна при Земекис или при друг като него, за да правя кино от подобен мащаб. Все още нямахме идея, че ще падне режимът. Живеехме с представите за един друг свят, до който никога няма да се докоснем, затова тази мечта угасна в момента, в който си я помислих.

А когато застанахте до Земекис, казахте ли си: „Владо, помниш ли“…

Ооо, естествено! И не само че ми мина, а по-късно му го и казах. Той се смя, защото нямаше как да разбере чувствата ми в онзи ден от края на 80-те. Беше му интересно, а на мен в ума ми премина целият извървян път до деня, в който той купи правата за филм по моя книга. И тогава си казах: „Боже! Хм, откъде тръгнахме и докъде стигнахме“. Не знам колко често се случват такива съвпадения…

Всичко обаче започва в Лондон, с договор за студиото на Спилбърг. Плод на какво беше това – на натрупаното в т.нар. българска анимационна школа, за която не говорите ласкаво в книгата си, или по-скоро на късмет, на съдба?

Бих казал, от всичко по малко. Но нека уточня – не че не се изказвам ласкаво за българската анимационна школа, а твърдя, че няма такава. Аз съм буквалист и за мен „школа“ означава нещо, което година след година върши една и съща работа и произвежда поколения. Тук реално липсва анимационна индустрия, каквато е Disney например, тоест да повтаря, повтаря и повтаря, налагайки стил. Имахме късометражни филми, всеки сам по себе си интересен, но силно индивидуален; имахме автори на български анимационни филми с много награди, но това не ги вкарваше в школа в буквалния смисъл на това понятие. Учех се и се възхищавах от тях, но всеки имаше свой стил, а не нещо, характерно за всички. В този смисъл е казаното от мен в книгата...

Знаете ли, аз пристигнах в Лондон с минимален професионален опит и фалшиво самочувствие. Въобразявах си, че вече знам какво е анимация и как се прави, влязох в студиото Amblimation и като се огледах… дори не мога да го опиша. Всеки ден имаше прожекции на вече сглобени части от филма и на ненаправеното под формата на сториборд. Пълнометражен анимационен филм! Никога не бях попадал на такова нещо. Нашите филмчета тук бяха кратки, доста простичка работа и изведнъж попаднах в среда, в която всичко ми се виждаше невъзможно. Дадох си сметка, че хал хабер си нямам как тези хора го правят, помислих си, че най-вероятно няма да издържа повече от ден-два-три.

Разказвайки трийсет години по-късно всичко това, отдавам случилото се повече на късмет, на случайност или на някакво съвпадение на планетите, че изобщо попаднах там. Защото кандидатствах с доста глупави рисунчици и една касетка с малко анимация, която, погледната през призмата на времето, ми изглежда толкова зле, че нямам представа как тези хора изобщо са решили да ме наемат, че и работна виза да ми извадят… Не беше лесно за човек от нашия свят да отиде там и те трябваше да се потрудят, за да ме закарат в Лондон. Да, тогава си въобразявах, че всичко е въпрос на талант, че късмета сам си го ковеш, а то… Днес по-скоро бих казал, че късметът те посещава, появява ти се някаква възможност и едва тогава започваш да го ковеш. Тогава вече идват трудът, талантът, усилието, което трябва да положиш, за да заслужиш подхвърленото от съдбата.

А не се ли депресирахте, попадайки сред хора, които знаеха много повече от вас?

Първо, нямах време да се депресирам, защото се наложи бързо да се науча на всичко, което не знаех. Ако исках да остана и да продължа, трябваше скоростно да вляза в час и не ми оставаше никакво време да се отчайвам. Второ, всички имаха много добро отношение към мен. Нито за миг не усетих някой да гледа на нас като на хора „втора ръка“. Бяхме трима българи, единствените източноевропейци в един невероятен сбирщок от французи, англичани, германци… всякакви. Напротив, много мило се държаха, с разбиране, защото, честно казано, не схващахме бързо.

Имахте ли лични срещи със Спилбърг…

По-скоро не. Той се появи може би два-три пъти за петте години, в които работих в Amblimation. Бяхме голям екип, той ни събираше и разговаряхме за различни неща, мотивираше ни да завършим филма по най-добрия начин и навреме. Е, да речем, стиснали сме си ръцете няколко пъти, казвал ми е: „Много добра сцена“, но толкова. Ако само с това бях останал, най-вероятно щеше да ми стои като изключителен спомен, но после попаднах в друга въртележка и много по-дълго време прекарах с Робърт Земекис, който пък беше протеже и близък приятел на Спилбърг.

Късметът ви със Земекис е двоен – влизате в екипа за „Полярен експрес“, но и в технологията motion capture, неизползвана дотогава в киното…

Точно така, дотогава тя бе прилагана само във видеоигри и това бе първият филм, който ползва технология за улавяне на движението. Беше ми безкрайно интересно и много странно – нямаше декор, липсваше обичайната среда на снимачната площадка, а само празно пространство, странни инфрачервени камери и актьори, облечени в трика. На тях навярно им беше най-трудно, защото не разполагаха с нищо – без костюми, без джобове, без аксесоари, които да им помагат при изграждането на образите. Правеха им някакви условни неща – например чаша от жици, които камерата не хващаше – за да разполагат все пак с някакви обекти в пространството, но през останало време бяха като ошашавени. Трябваше да си представят как би изглеждало действието на екрана, но как да си го представиш, когато никога не си виждал подобно нещо…

Между другото, „Полярен експрес“ обра и негативи, заговори се, че персонажите гледат странно и че движенията им са дървени, но именно Земекис отвори вратите за подобен експеримент. Шапка му свалям, че винаги бе малко напред във времето. Търсеше и проправи пътя на много други след него. Самият Джеймс Камерън разказва как наблюдавал отстрани, изчаквал да се доизработят или провалят „нещата“ на принципа проба-грешка, преди сам да се хвърли в „Аватар“ – много по-ефектен, защото технологията вече беше далеч по-напреднала. Но пък за мен беше безкрайно интересно да участвам в създаването на света от „Полярен експрес“. Ето виждате ли, късмет след късмет да попадам на правилните места.

Включително в „Хари Потър и философският камък“, нали?

Също много късметлийски момент, защото попаднах точно тогава, когато този свят се създаваше. Всеки следващ филм от поредицата „Хари Потър“ ставаше малко по-скучен за хората, които го правеха, защото визуалния свят вече го имаше и те само добавяха нещо към него. А за мен беше интересно, че преди първия филм имахме само книга и ние трябваше да измислим как всички описани в нея неща да изглеждат на екрана – от нулата започнахме да градим света, който след това се повтаряше.

Почти във всички филми се налага да променяте външността на големи звезди – откъде например ви хрумна да превърнете Том Ханкс в подобие на Александър Стамболийски?

Аа, то беше само в предварителната подготовка за „Терминалът“. По една случайност точно тогава все още работех за Sony Culver City Studios, снимките на „Полярен експрес“ отдавна бяха приключили, но един ден изневиделица пред мен се изправи Том Ханкс. Оказа се, че снима с братята Коен филма The Ladykillers. И понеже вече се бяхме сближили покрай „Полярен експрес“, прескачах за кафе до неговата каравана. Стана дума, че следващият филм, в който ще участва, е „Терминалът“ на Спилбърг и с гримьора ме помолиха да измислим нещо с лицето и косата на Том, да заприлича на балканец. Не знам откъде ми хрумна, но му направих буйна къдрава коса, мустаци и т.н. Спилбърг обаче разгледа рисунките и каза: „Не, нека си остане разпознаваем“. Искаше героят максимално да прилича на Том Ханкс… Иначе подобно занимание е забавно, но е и огромно предизвикателство за художника. Иска ни се да видим докъде можем да стигнем, защото и самите актьори доста се забавляват.

А обидени имаше ли?

Не, напротив. Показвах на Том всяка рисунка и той много се смееше. Но случаят със Стивън Тайлър, вокалиста на „Аеросмит“, е по-различен. Него трябваше да преобразя като елф за „Полярен експрес“. Рисунките ми минаваха първо през асистенти, които казваха: „На Стивън това едва ли ще му хареса. Тези уши, а и носът“… Но в момента, когато стигнаха до самия Тайлър, той каза: „О! Много се радвам! Чудесно!“. В Холивуд е малко като „царят дава, пъдарят – не“. Така беше и с книгата ми The Moon Rock (2007, изд. Simply Read Books), която изпратих първо на асистента на Земекис, който ми каза: „Няма да му хареса!“. Но когато попадна в ръцете на Земекис, той ми се обади: „О! Я ела тук“… Така от работещ за него художник изведнъж със собствената си книга се изкачих няколко нива нагоре, вече като автор. Земекис купи правата за филмиране и заработихме заедно върху мой собствен проект. Нещо нечувано дотогава за мен.

По този повод във „Холивудобългарин“ говорите за художника занаятчия, който работи за другите, и за автора, на когото вече гледат с други очи…

Точно така се случва. Когато изведнъж станеш автор, рязко се променя отношението към теб. Ставаш създател, а не просто изпълнител на нечие чуждо съдържание. Да, имал съм добра позиция, интересна работа и т.н., но в крайна сметка интерпретирах чужди идеи. А с The Moon Rock бях вкаран в друга машина, в машината на агенти, на права… Авторските права на всички изображения, които бях създавал преди това, принадлежат на продуцентските компании. Отношенията ни бяха прекрасни, но доста бързо започнах да осъзнавам, че ако така продължа, ще си остана изпълнител и нищо повече. А имах амбиция за повече, усещах, че бих могъл да вляза в играта на друго ниво, затова започнах тайно да работя по The Moon Rock. Тайно, защото в договора ми със Sony имаше клауза, според която те имаха право първи да погледнат всяка моя рисунчица извън работното време и само ако не я харесат, бих могъл да я пусна другаде. Знаех, че ще ми вземат проекта, ще го държат известно време, после ще ме мотаят... Изчаках да ми приключи договорът, направих си книжката и вече на свободния пазар така се случи, че я показах първо на Земекис и той веднага реагира…

Наистина ли огромният кит в тази история е от ваш сън?

Да, сънувах го. Често ми се присънват такива неща, но ги забравям. Но китът беше решаващ за The Moon Rock. Летеше, минаваше покрай някакви сгради и… събудих се, записах си го и си казах, че трябва да намеря начин да го направя, защото беше в главата ми и нямаше да мога да се отърва от него. Първо го вкарах в The Moon Rock, но след като там се пообъркаха нещата, реших да го използвам и в първия ми самостоятелен анимационен филм Flutter (2017, САЩ/България).

Историята на The Moon Rock е дълга и прелюбопитна, но всеки може да я прочете в „Холивудобългарин“. Имам обаче въпрос, на който не намирам отговор там – къде ви е по-интересно, в кратките филми или в пълнометражното кино?

Пълнометражното кино ми е по-интересно. Кратките филми, към които се върнах в един момент, бяха просто опит да започна да правя авторско кино, нещо за себе си. А какво друго да е то, освен късометражни филми. Вторият – Dreamer (2022), дори беше финансиран от българския Национален филмов център. Това беше и връщането ми към анимацията, до която не се бях докосвал цели седемнайсет години след „Стюарт Литъл“. Спомням си, че тогава бях си казал: спирам, много е трудоемко, прекалено дълго е да се занимаваш с един персонаж, минах на дизайн, на сторибордове. Седемнайсет години по-късно се върнах към анимацията, но вече със свое произведение. В кратката форма обаче не можеш да кажеш кой знае колко, затова мисълта пак ме тегли към нещо по-голямо. Опитвам се да задвижа пълнометражен игрален филм в България. Затова от две години съм си и тук.

Чувствате ли се подготвен да режисирате игрален филм?

Да. Искам го много. Става дума за реална личност – Савко Калата от Созопол, който при предишния режим е бил касоразбивач. Запознахме се преди повече от десет години, прочетох книгата му и вярвам, че може да се превърне в интересен филм. Знам как, но тук малко бавно се случва всичко. За пореден път процесът с държавните субсидии е блокиран не от друго, а защото по нашенски си пречим вътре в гилдията и това жестоко ме вбесява. Да беше нещо друго, примерно заради политик, партия или пари, а то… Пари за нови филми има, но всяка година се връщат, защото не се усвояват заради омраза и не знам каква токсичност в тия среди… Не мога да проумея как е възможно хората в българското кино да се саботират сами и да страда цялата гилдия.

А бихте ли се върнали обратно в Холивуд?

О, не! Това е приключил период за мен. Уморих се. Интересно ми беше преди двайсет-трийсет години, а сега… дори най-хубавото нещо омръзва. Няма да се върна никога, освен ако… примерно, Земекис не ми се обади и не ми каже: „Трябваш ми за…“, а аз да кажа: „Е, заради теб, а не защото…“. Това би било суперизключение.