Култура / Брой 8 (3011), Октомври 2024

С диригента на стогодишния хор „Гусла“ Валентин Бобевски разговаря Светлана Димитрова

Хор „Гусла“ e живата история на българската хорова култура – един век, преминал в концерти, турнета, срещи с публиката в цялата страна и в много други различни държави, многобройни записи, световни и български премиери на творби както от български, така и от чужди композитори. През изминалите години хор „Гусла“ е изпълнил повече от 1500 произведения, има над 5000 концерта пред публика, надхвърляща шест милиона души. Разговаряме с диригента Валентин Бобевски в дома му, сред грамоти и награди – цели четири десетилетия от неговия живот са свързани с този легендарен български състав.

„Родна песен нас навек ни свързва“ отново събра хористите и тяхната публика на юбилейния концерт на 14 май 2024 г., за да отбележат сто години на любимия хор. Събраха ли се много „гуслари“?

Със спомен за старите гуслари, които не бяха с нас, но винаги с този прекрасен девиз на Добри Христов – „Родна песен нас навек ни свързва“. С него завършваме нашите концерти, така стана и сега. Зала „България“ беше пълна с възторжени, отгледани от нас слушатели – гусларската публика. Половината от песните пяхме заедно, което беше най-прекрасното.

Беше като на рок концерт.

На репетициите между четири стени е едно, друго е срещата с публиката, за която се готвим на тези репетиции. Беше прекрасно! Много, много успешен концерт. Имаше певци, които не са първа младост, но пяха с младежки плам, както и доста млади певци.

От колко години сте свързан с този състав?

Дано не прозвучи нескромно, но от дете. Татко, Асен Бобевски, беше гуслар, рамо до рамо с Борис Христов, има ги на снимките. Водеше ме на репетициите. Тогава диригент беше прочутият професор Асен Димитров. Той беше трийсет години диригент на хор „Гусла“. Аз продължавам вече четиридесет години. Но искам да спомена още няколко имена, защото те не са случайни имена в българската музика: Христо Манолов, Васил Стефанов, Руслан Райчев, Димитър Русков. Така че аз съм наследник на едно славно поколение български диригенти.

Кога поехте хора?

Преди това пях в хора. Татко ме отведе при Асен Димитров да ме прослуша. А той каза: „Там, на четвъртия ред, при баритоните“. Така мина една година и трябваше да отида войник. А в казармата имаше някакъв фестивал на художествената самодейност и трябваше да се направи хор. Капелмайсторът, капитан Недков, каза: „Само ти разбираш от хорове, давам ти заповед да направиш хубав хор“. Как да обясня, че съм пял в хор, а не съм го дирижирал! Дойдохме в София, взех партитури от татко, разбира се, пяхме „Ганината майка“ и хора от „Вълшебният стрелец“. И в ЦДНА, така се казваше тогава Военният клуб, взехме първа награда.

По неволя станахте диригент.

Не е по неволя, защото това беше желанието ми. Моят вуйчо, професор Найденов, беше прочут лекар. Искаха да ме правят лекар, но не ми беше по сърце. Спортувах много, искаха да вляза във ВИФ, но и музиката ме влечеше. Свирех на пиано от шестгодишен. Ходех на уроци при Елена Дикова, майката на нашия прочут пианист Антон Диков. След като се уволних от казармата, постъпих в Консерваторията. Приеха ме на първо място, преди тези, които бяха завършили музикално училище. Една година учих при Димитър Русков, а на годишния изпит проф. Георги Димитров, шефът на катедрата, ме хареса и ми казва: „Юнак, искаш ли дойдеш при мен?“. Аз се смутих, а проф. Русков ми даде знак да приема. Той много ме обичаше и беше много мил човек. Благодарих за честта и така до края на следването останах при проф. Георги Димитров. Това беше не само музикална, но и житейска школа. Той имаше разностранни интереси. Пишеше и поезия, и музика по свои стихове. Ходехме с него на изложби, концерти. И така до 1962 г. Един ден на улицата до нас с баща ми спря една „Волга“, професорът слезе и каза: „Асене, даваш ли Валентин да стане диригент на Хора на транспортните работници?“. Така от 1 октомври 1962 г. започна стажът ми там. С този хор имахме и хубаво турне из цяла България, и концерти в зала „България“. После Роза Коритарова, която беше шеф на държавната комисия, която определяше кой къде ще отиде след завършването, каза, че има писмо с искане Валентин Бобевски да остане да работи с Хора на транспортните работници, тъй като са много доволни от него. И тук се намеси Георги Димитров, който каза, че ще отида на другия край на България, във Видин, няма да се мотая на жълтите павета. Много се смутих, нали бях любимият му ученик, а ме праща накрая на България! Но после разбрах колко прозорлив е бил професорът. Прати ме сам да се науча да плувам в дълбокото. Останах три години, след това още три, с този хор спечелихме много награди. Започнах с градския хор. Оказа се, че има много хора, на които им се пееше, и започнахме работа. За три години напреднахме много и спечелихме едни от най-големите награди в България. От Академията бях приятел с Христо Недялков и ме глождеше идеята да направя и детски хор. Започнахме работа с него през 1964 г. Явно много добре съм се справял, защото през 1965 г. спечелихме награда на Републиканския фестивал в Габрово, а през 1966/67 г. направихме разкошен концерт в Братислава, пяхме и в Татрите на открито. През 1968 г. бяхме в апогея си, участвахме в Деветия световен младежки фестивал, който се проведе у нас. През 1969 г. в зала „България“ взехме три награди – Първа награда за изключителни постижения с градския хор „Боян Чонос“, с детския и с камерния хор „Хармония“. Тъй като нямаше никаква заявка за мен от други места, аз се настроих, че ще продължа работата си във Видин още три години. В средата на лятото получих обаждане от проф. Димитров: „Идваш в София. Аз ще намеря заместник за Видин“.

Задачата беше да възродим Ансамбъла на трудова повинност – така се казваше тогава станалият впоследствие легендарен Ансамбъл на строителните войски. С него е пяла дори Райна Кабаиванска като студентка. Поех ансамбъла за четвърт век. На двайсет и петата година се пенсионирах. Там започнах от нулата, имах възможност да работя, както смятам за най-добре. Консултирах се с професора. Започнах на 1 октомври 1969 г., а през 1971 г. дойдоха успехите. На фестивала „Златната Диана“ в Ямбол през 1972 г. взехме първа награда. Веднага след това ни изпратиха във Варшава, през 1973 г., на Първата европейска среща на хоровете. В този хор са били Орлин Горанов, Кирил Маричков, Петър Гюзелев, Иван Лечев, Наско Пенев от БТР, Валди Тотев, Константин Цеков и още колко прекрасни момчета, които след това станаха великолепни музиканти. При мен бяха и Теди Москов, Радосвет Радев. През 1974 г. ни изпратиха на един от най-престижните хорови конкурси в Гориция, Италия. Взехме две първи награди – за фолклор и за полифония. Бях окрилен.

Дойде ред през 1975 г. да се създаде наш, български хоров конкурс, който днес носи името на проф. Георги Димитров. Тогава започна като Международен майски хоров конкурс във Варна. Аз трябваше да представя България в категорията „Мъжки хорове“. Подготовката беше много сериозна – трябваше да представим пет песни, от които две задължителни. Състезавахме се с още двайсет хора от цяла Европа. Резултатите трябваше да съобщи Васил Арнаудов. Той излезе на сцената, прибра листовете и леко се повдигна на пръсти, разбрах, че е доволен. Съобщи, че младежкият мъжки хор „София“ при Ансамбъла на строителните войски печели с 98 точки.

След това ме повикаха в БНР и казаха, че сме избрани да участваме в конкурса на Би Би Си „Нека пеят народите“. Той е със записи, абсолютно анонимен. До края никой не знае кой е спечелилият хор и откъде е. На финала сме останали само ние и един норвежки женски хор. Спечелихме в люта битка. Ето там, на пианото (посочва), е Първата награда от 1976 г.

Беше малко странно. Главен редактор от Би Би Си трябваше да дойде да я връчи официално в Първо студио на БНР. Ние с хора сме готови, в автобуса. Трябваше да пеем вече на живо. Но се оказа, че от Държавна сигурност решили да не се явяваме. Прибраха момчетата в казармата. Все пак позволиха аз да отида в студиото, без хористите. Залата пълна, пускаха записи, с човека от Би Би Си така и не се запознах, той връчи наградата на Любомир Митрополитски (диригент, б.р.). На следващия ден имаше и статия в „Работническо дело“ и снимка – Митрополитски с купата. След това от радиото ме извикаха и ми връчиха купата и грамотата, извиниха ми се. От ДС се страхували да не се оплачем пред човека от Би Би Си или да не ми връчи някаква шифрограма заедно с наградата. Да не би да съм агент. Такива бяха годините…

После в Арецо взехме акъла на публиката. Мисля да спомена и един от най-тежките хорови конкурси – „Бела Барток“ в Дебрецен, Унгария. Там публиката е разбираща, обича хоровото изкуство. Спечелихме само първи награди – за фолклор, за съвременна музика, за най-добър диригент. Имам специална грамота.

А кога поехте хор „Гусла“ и кого наследихте?

През 1985 г., като утвърдено вече име и като гуслар от дете. Но продължих да работя и с Ансамбъла. Аз и днес, вече на 86 години, работя на три места. Преди мен диригент на хор „Гусла“ беше Методи Матакиев. Поканиха ме и защото предстоеше престижен ангажимент през 1986 г. във Финландия, където представихме три различни програми – български и световни хорови шедьоври, източноправославна литургия. Накрая – най-голямата ни гордост, изпълнихме Симфония №13 „Бабий Яр“ от Шостакович, със солист нашия прекрасен бас Петър Петров. Изпълнихме я в т.нар. Миротворна зала в Хелзинки пред 14 000 души. Диригент беше Око Каму, който след това стана шеф на Израелската филхармония. Нямаше нито един микрофон в залата, прекрасна естествена акустика. Финландските майстори, за разлика от тези на НДК, където без микрофон не се чува нищо, бяха направили страхотна акустика. Ние, между другото, вече два пъти бяхме изпълнили Симфония №13 в България. Първо в Русе с Алипи Найденов, после в София на „Софийски музикални седмици“, а след турнето и с Видинската филхармония с Цанко Делибозов. Турнетата продължиха с концерти в Германия, Холандия. Пяхме във Виена, където е едно от седалищата на ООН. Имахме много бисове.

Вие изпълнявате православна музика, типично хорови песни, симфонични творби – това са различни стилове.

Когато човек се захване с нещо, трябва добре да изучи всичко, което е правено преди него. Изпълнявахме симфонична, църковнославянска музика, която винаги е акапелна, но имахме и съпровод на пиано или на орган, както в катедралата в Турку, където Йосиф Герджиков беше на органа за „Аве Мария“ на Шуберт. А колко бисове имахме на всеки концерт!

Трябва да кажа, че често сме били първи при изпълнението на някои творби. Аз бях един от първите, който започна да изпълнява Карл Орф с хор. Тогава бях млад, много амбициозен, интересувах се от всичко ново. Започнаха да ме канят и като член на жури, следях какво правят другите колеги по света. Ще спомена Шандор Соколай – унгарски композитор, който написа цяла меса за мен.

Стигнахме до въпроса за творбите, специално създадени за вас и хоровете, които сте ръководили.

Много са. За хор „Гусла“ и за Ансамбъла на строителните войски са над 450. Участвахме с удоволствие в ежегодните много сериозни тогава празници „Нова българска музика“ и винаги изпълнявахме до десет съвсем нови песни, написани за нас или неизпети от друг състав.

А поръчвахте ли сами произведения по дадени поводи?

Да, поръчвахме и сме ги заплащали. Всички най-големи композитори пишеха за нас – Красимир Кюркчийски, Васил Казанджиев, Георги Минчев, Кирил Стефанов, Филип Кутев, Александър Райчев, Петър Льондев.

Много от тези песни изискват солисти, които невинаги са от хора.

Ще ви кажа, че най-добрите певци на България бяха мои солисти! Вече споменах Петър Петров, но също и Стоян Попов, Никола Смочевски, Сабин Марков, Здравко Гаджев, Бойко Цветанов.

Нека да споменем и други музиканти, свързани с „Гусла“ – корепетиторите пианисти.

Най-дългогодишният беше Тотю Лазаров, който беше носител на Трета награда от Шопеновия конкурс, а освен това и дирижираше – 42 години беше пианист на хора. Много са и вторите диригенти, които са ми помагали. Ще започна с Йосиф Герджиков, който е един от най-дългогодишните ми сътрудници. Той дойде още като ученик в музикалното училище, първо беше певец – тенор, после стана пианист, после диригент. Дори дирижира в Хелзинки. После стана органист. Днес пианистка е Лилияна Станиславова, която е и хоров диригент. На юбилейния концерт и тя дирижира.

Искам да спомена и новите солисти. Мария Славова е първата носителка на наградата „Стоян Камбарев“. Тя се завърна от Италия след специализация. На концерта пя арията на Леонора от „Силата на съдбата“ и беше бисирана. Тенорът Кирил Марков е икономист по образование, но пее прекрасно и получи много аплодисменти за арията на Калаф от „Турандот“. Още тенорът Анатолий Георгиев, едно от моите открития – басът Велислав Велев, който представи любимата ария на Борис Христов – на Мефистофел от „Фауст“. Изпълнихме и Приспивна песен на Брамс, тя е знакова за хора. Хор „Гусла“ е основан през 1924 г., а през 1926 г. вече участва на първия фестивал „Варненско лято“. През 1927 г. прави първото турне на български хор в чужбина – в Пасау и Регенсдорф в Германия. Не мога да не отбележа, че през 1932 г. председател на хор „Гусла“ е акад. Петко Стайнов, който урежда турне в Рим през същата година и специално написва песента „Що ми е мило и драго“, която се пее и до днес.

На нашата стогодишнина изпълнихме много от тези знакови песни.

Разказвате за онези славни години. Днес по-трудно ли е битието на хора?

Радвам се, че успяваме да поддържаме тонус. Да не кажа тежки думи, но може би „Гусла“ остана единственият качествен мъжки хор в България. Записахме през 2014 г. двайсет български патриотични песни в Първо студио на БНР. Излезе хубав диск – „Песни на бойната слава на България“. Започваме с „Велик е нашият войник“, завършваме с „Един завет“, включили сме забравени бойни маршове. Много се гордея с това дело!

Искам да кажа и нещо по-съкровено. Ние, диригентите, се караме на репетициите, доста изискваме, молим се, но трябва да сме много благодарни на певците. При мен има двама души, които пеят, отпреди аз да постъпя в хора. Така че държим високо знамето, което наистина не е лесно в тези дни, когато няма почти никаква финансова помощ от държавата. Ето, дават ни награди – за стогодишнината получихме от президента ордена на името на светите братя Кирил и Методий, от Министерството на културата – специален плакет на министър Найден Тодоров, както и личен орден „Св. св. Кирил и Методий“. Това е морално признание. Ние продължаваме да пеем.

А днес по-трудно ли се организират турнета?

Трудно е единствено поради финансови пречки. Ние вече шест-седем пъти ходим на фестивал на мъжките хорове в Тетово, Северна Македония. Аз бях направил един фестивал на мъжките хорове в Дупница, на името на св. Иван Рилски. Проведохме десет издания, след което общината побърза да го закрие. Идваха от цяла България хорове – мъжки, детски, момчешки, от Гърция, Македония, Румъния. Направихме седем поредни издания на фестивала „Хвалите Господа“ в църквата „Св. Параскева“ в София и три в Търново. Пак по финансови причини и този фестивал беше закрит. Много ми е мъчно. Нито един от тези фестивали не беше с лоша продукция. Имахме и хубава, сърдечна публика. Не бива финансовите затруднения да унищожават хоровата култура на България!

Все пак някои фестивали продължават да съществуват. Имам чувството, че хоровото изкуство е в подем.

Има такава тенденция, но аз искам по-бурно да се развиват нещата и ми е мъчно, защото не е необходимо много, за да се развива хоровото изкуство. Можем да пеем в най-хубави, но и в малки зали, на открито, в пещери, на площади. Но подкрепа е необходима, защото където и да отидеш, се налагат разходи. За хора получаваме подкрепа от читалище „Иван Денкоглу“, където репетираме, имаме помощ от БАНИ, от които също получихме плакет за юбилея. Аз лично се радвам на уважение, не мога да се оплача. Но ми се ще да има по-топло отношение към хоровете от властите и от финансистите. Хоровото изкуство в България е прочуто. Най-известните композитори са писали за хор „Гусла“. Тези сто години си заслужават уважението.

И на финала искам да споделя един малък куриоз. Преди да се нарече „Гусла“, хорът без малко да стане „Лира“. От 1920 до 1924 г. оперни певци се събират да си пеят след репетициите на по чаша червено вино в „Дивите петли“ на ул. „Граф Игнатиев“. Поканили веднъж Добри Христов, доайена на хоровото изкуство, да ги чуе. Той бил впечатлен и казал: „О, вие трябва да направите официален този хор“. „Мислим да се наречем „Лира“, казали те на композитора. „А, „Лира“ има в Италия, Германия, Франция. Никаква „Лира“! Предлагам един старинен български, славянски инструмент – гусла, да бъде вашето име и да остане през вековете.“ И ето с това име „Гусла“ влязохме във втория век.

Хор „Гусла“ е основан през 1924 г., негови диригенти са Добри Хаджиянков, Христо Манолов, проф. Асен Димитров, Руслан Райчев, Васил Стефанов, Методи Матакиев, Валентин Бобевски. Сред изявените гуслари са диригентите Руслан Райчев, Любен Пинтев, Христо Казанджиев, Методи Григоров, Йосиф Герджиков, Иван Иванчев, певците Тодор Мазаров, Любен Вишегонов, Иван Петров, Борис Христов, Георги Белев, Любен Минчев, Павел Манолов, Коста Гецов, Милен Паунов, Ранко Дюлгеров, Петър Петров, Бойко Цветанов.

Валентин Бобевски (род. 1938 г.) е завършил дирижиране в Националната музикална академия при проф. Георги Димитров и доц. Любен Лилков. Преподавал е в Държавната академия „Ференц Лист“, специализирал е в Хумболтовия университет в Берлин. Носител е на наградата Бела Барток и на първи награди от конкурси в Италия, Унгария, Германия, Гърция, Полша, Великобритания, Куба. Освен с хор „Гусла“ името му се свързва още с хор „Св. София“, с единствения спортен хор в България „Славия“, с мъжкия камерен ансамбъл „България“ и др. Бил е председател на Българския хоров съюз.