Култура / Брой 8 (3011), Октомври 2024

„Мигът на звездата“, Кларисе Лиспектор, превод Илияна Чалъкова, корица Люба Халева, издателство „Колибри“, 2024 г.

Публикуван за първи път през 1977 г., малко преди нейната смърт, романът „Мигът на звездата“ на Кларисе Лиспектор е сред най-популярните ѝ произведения. Дали заради успешната филмова адаптация, феминисткия и социален ъгъл, или заради непосредствената близост на книгата до преждевременния завършек на един изключителен творчески път, „Мигът на звездата“ продължава да се чете и препрочита. Макар Лиспектор на пръв поглед да не е особено ангажирана с политиката на фактите, в хроника за вестник тя описва „физическите, моралните и психическите симптоми на глада“, твърди, че не може да отговори на въпроса как си представя Бразилия след 25 години, защото не може да си представи Бразилия дори след 25 минути. Пише до министъра на образованието и като млада участва в шествие срещу военната диктатура. Сякаш е чела Томас Хобс, преди да напише последния си роман, защото животът на героинята в него наистина е самотен, мизерен, животински и кратък. 

Историята е предадена през гласа на Родриго, който с голяма грижа разказва за Макабея – крехка жена, която се премества от североизточния регион на Бразилия в Рио де Жанейро. Работи неефективно като машинописка и живее на ръба на бедността в споделена стая. Наивна и маргинализирана, тя няма лукса да опознае добре себе си и когато се появява напереният Олимпико, веднага хлътва по него. Неговите суетни амбиции и нарцистични наклонности бързо го вдъхновяват да я зареже заради по-колоритната ѝ колежка Глория. Така Макабея е захвърлена във водовъртеж от съмнения, които я отнасят до подозрителна гадателка, а скоро след това и до прага на смъртта.

А когато се будеше? Когато се будеше, вече не знаеше коя е. Едва по-късно се замисляше със задоволство: „Аз съм машинописка, девствена съм и обичам кока-кола“.

Родриго пише и през думите му прозира гласът на Лиспектор: „Влюбен съм в нейните крехки бели дробове, в кльощавото ѝ тяло“. За него тя е „леко разстроена музикална кутийка“, към която изпитва дълбоко съчувствие. Този опит за игра с метафикцията струва скъпо – почти цялата първа третина от книгата, която и без това е под 100 страници. Безспорно този прийом размива границата между автор и разказвач и прилепва допълнителен пласт към фабулата, но тъй като въздействащите пасажи са отправени от Лиспектор директно към нас, човек започва да се пита какво щеше да изгуби книгата, ако не ни разсейваше толкова от основната линия. Защото Родриго често философства и се отплесва, както си и признава: „Знам, че в момента отлагам историята и че си играя на топка без топката“.

В конструираната рамка Родриго пише за умора от литературата, за самота и отчаяние, през цялото време прозира усещане за меланхолия и обреченост, които днес звучат пророчески. Лиспектор, колкото неубедително, толкова и интригуващо, има нужда от мъжки глас, за да разкаже историята на Макабея. Тя сякаш се преоблича, за да изпълни ролята му, след което сваля изкуствения мустак и влиза в обувките на бедното момиче, защото двете споделят подозрително количество биографични сходства. Лиспектор също е работила като машинописка, изгубила е родителите си на ранна възраст и често се е разхождала по кея на пристанището на Рио де Жанейро. Така „Мигът на звездата” със своите 13 алтернативни заглавия се преобразява в 13 опита за любовно писмо до младата писателка.

Лиричният, понякога парадоксален език постепенно се сгъстява, докато не се оформи около предсмъртните мисли на една предала се душа, напомняйки фрагментите на Маргьорит Дюрас в „Това е всичко“. Ако „смъртта е среща със самия себе си“, то и „Мигът на звездата“ е среща на Лиспектор с младото си Аз. Тази неотложна книга, писана по време на обществено бедствие, както я определя тя, е незавършена, тъй като липсва отговор на въпроса: Колко тежи светлината? Лиспектор предпочита да ни остави да се лутаме в мъчително съмнение, макар след последните редове смътно да подозираме, че тежестта наистина е непосилна.