Митко Новков

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил е Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Нонсенси

Още щом видим корицата на „Портокал“ (оформление Анна Лазарова), сгряваме, че съдържанието ще набляга на противоречието, на разминаването, на дисонанса. На нонсенса в крайна сметка. Гледаме: бяла повърхност, върху нея с пестелив (почти Баухаус) шрифт са изписани заглавието и името на автора, а в центъра е поставен строг квадрат с оранжеви страни. Портокалът обаче, ах, портокалът, портокалът не е квадрат, портокалът е сфера (невинаги правилна, но пък винаги сфера). [...]

Смешен преход

Або не ни оставя да се чудим как му се иска да разказва, тръгва откровено: „Още от малък много исках да съм забавен“. Следват различни младежки истории от прехода, но изложени не с мрънкане, а с майтап, че даже и с лекомислие: „Живеехме безпризорното юношество на провинциалния гимназист в столицата“. А всяко юношество е купон и нарушаване на правилата – не толкова от някаква предразположеност към девиантно поведение, а защото така е прието за подрастващите: „Тука е така – правилото е да се престъпва правилото“. [...]

Живи и живописни

Паскал Киняр описва фреска, която е видял в Помпей, изобразяваща Медея и децата ѝ миг преди колхидската магьосница да вземе ножа и да ги заколи. Картината се намира в „Къщата на Диоскурите“ и е реплика на по-старо произведение, нарисувано от художника Тимомах от Византион. За нея разказва и Петко Петков в книгата си „Тимомах от Византион“, треперейки не от ужас, а от възхита: за него картината е олицетворение на онова древно естетическо богатство, което е под носа ни и което газим с краката си... [...]

Борис Шивачев, еталонът

Има имена в българската култура, които незаслужено биват прикрити нейде в гънките ѝ, почти невидими, почти непознати. Обикновено това са творци, които не се вписват в канона и с иновативната си дейност изскачат от стегнатите му рамки. А в същото време са направили много, за да бъде лицето ни симпатично пред света. Сещам се например за Кирил Кръстев – един от най-ерудираните българи през ХХ век, или за Борис Шивачев – човека, който с цялото си дело е настоявал, че нашата култура трябва да се отвори към глобалното. [...]