Патрик Айбър е историк, автор на книгата „Нито мир, нито свобода: културната студена война в Латинска Америка“ (2015). Интересите му са насочени към социализма и демокрацията, бедността и неравенството, културната дипломация и империализма, транснационалните подходи към историята.
Патрик Банерс е немски журналист и писател, кореспондент на Frankfurter Allgemeine Zeitung в Мюнхен и Кьолн. Автор на няколко книги, след които Entenhausen. Die ganze Wahrheit (2013) и Die Panikmacher: Die deutsche Angst vor dem Islam (2011).
Патрик Бушрон (род. 1965 г.) е историк, ръководител на катедра в Колеж дьо Франс. Занимава се с историческа социология на художественото творчество през Ренесанса и политическа антропология на властта през Средновековието. Автор на книгите: „Леонардо и Макиавели. Есе върху политическата сила на образите“ (2008), „Думата, която убива: история на интелектуалното насилие от Античността до наши дни“ (2009), „Да заклеймиш страха“ (2013), „Следа и аура: посмъртният живот на Амвросий Медиолански“ (2019) и др.
Патрик Модиано е роден през 1945 година. Написал е 28 романа, издадени на 36 езика, немалко от тях и на български. Творчеството му е белязано от темата за отсъствието, за изчезналите близки, от надеждата да открие тяхната и своята идентичност. Особено място заема споменът за окупацията през Втората световна война. През 2014 г. получава Нобеловата награда за литература за цялостно творчество, присъдена „за изкуството на паметта, с което изучава най-неуловимите човешки съдби и вдига завесата над света на окупацията”. Постоянният секретар на Шведската академия Петер Енглунд го нарича „Марсел Пруст на нашето време”.
Патрик Модиано е роден на 30 юли 1945 г. в Булон-Бианкур край Париж в семейството на еврейски търговец и фламандска актриса. Двамата се запознали по време на германската окупация. Модиано израства при баба си и дядо си, а младостта си прекарва в интернат. Смъртта на десетгодишния му брат го разтърсва дълбоко. На български са издадени книгите му „Улица „Тъмните магазинчета“, „Вила „Тъга“, „Сватбено пътешествие“, „Недели през август“, „От дълбините на забравата“, „Непознати“, „Вратата на детството“, „Семейна книжка“, „Нощна стража“, „Околовръстни булеварди“, „Младост“, „Среднощно пътешествие“, „Кучешко потекло“, „Дора Брюдер“ и др. Носител на Нобелова
награда за литература за 2014 г.
Пегах Ахмади е родена в Иран. Тя е поетеса, преводачка и литературна критичка, живее в Кьолн.
Абдел Хаким Урги е роден в Алжир, преподава ислямска теология във Висшето педагогическо училище във Фрайбург, автор на статии и книги
Амир Хасан Чехелтан (род. 1956 г.) е ирански писател, живее в Техеран.
Ширин Ебади е иранска правозащитничка и носителка на Нобеловата награда за мир. Тя е първата жена съдия в историята на Иран.
Пенелопе Хадзидимитриу е изследователка на творчеството на Теодорос Терзопулос, съвременната режисура, новите сценични интерпретации на древногръцката трагедия, пърформанса.
Пенчо Славейков e роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Той е най-малкият син на възрожденския писател и общественик Петко Рачов Славейков. На млади години при нещастен случай се разболява неизлечимо. От 1892 до 1898 г. учи философия в Лайпцигския университет, сред преподавателите му са Вилхелм Вунд и Йоханес Фолкелт. Става председател на Българското студентско академично дружество и извънреден член на Лайпцигското литературно дружество. След завръщането си в София е назначен за учител в Софийската мъжка гимназия. През 1901 г. става поддиректор на Народната библиотека. Сътрудник и редактор на сп. „Мисъл“ (1892–1910). Заедно с д-р Кръстьо Кръстев е идеолог на влиятелния литературен кръг „Мисъл“, в който членуват още Пейо Яворов и Петко Тодоров. През 1903 г. започва връзката между Пенчо Славейков и Мара Белчева, продължила до края на живота на поета. От март 1908 до февруари 1909 г. той е директор на Народния театър, след това се връща в Народната библиотека. Остава на поста директор на Народната библиотека до 1911 г., когато е уволнен от министъра на просвещението Стефан Бобчев. Напуска България, заедно с Мара Белчева живее в различни градове в Швейцария и Италия. През пролетта на 1912 г. се установява в градчето Брунате над езерото Комо. Умира там на 28 май (стар стил)/10 юни. През 1921 г. останките му са пренесени и погребани в България. Автор на сборниците „Момини сълзи“ (1888), „Сън за щастие“ (1907), „Епически песни“ (1896, 1898, 1902, 1907) , „На Острова на блажените“ (1910), на незавършената поема „Кървава песен“, част I и II (1911), на литературнокритически и публицистични статии, очерци за писатели, пътеписи, преводи.
